Маршрут 666

Оглавление

Прекрачи прага и застина на място. Очакваше обичайното ярко осветление и оживената глъч на студенти и преподаватели, ала залата беше пуста, мрачна и странна. Подредените край стените обемисти електронни микроскопи, рентгени и апарати за електрофореза бяха утихнали. Плътна завеса покриваше огромния витраж с панорамна гледка към Сентрал Парк. Единственият източник на светлина беше силният прожектор, насочен към центъра на помещението, около който мърдаха неясни сенки.

Под яркия сноп се виждаше маса за дисекции, върху която лежеше нещо издължено, с цвят на слабо кафе. Редом с него имаше още един продълговат предмет, покрит с голям син найлон. Марго бавно си даде сметка, че на масата лежи човешки скелет, от който висяха сухожилия и късове полуразложена плът. Миризмата на гнилоч беше слаба, но съвсем осезаема.

Ключалката зад гърба й остро изщрака. Край нея се плъзна лейтенант Винсънт Дагоста, облечен в същия костюм, с който го беше запомнила от последното им съвместно разследване преди година и половина. Изглеждаше леко отслабнал. Цветът на костюма му беше същият като на скелета.

Марго изчака очите й да се нагодят към осветлението в залата и бавно огледа групата около масата. Вляво от лейтенанта стоеше видимо изнервен мъж, стиснал картонена чаша кафе в пухкавата си длан. До него стърчеше високата и кльощава фигура на Оливия Мериъм, наскоро назначената директорка на музея. В далечния край имаше още един човек, скрит изцяло в сянката.

— Благодаря, че се отзовахте, доктор Грийн — промърмори с бегла усмивка директорката и посочи с жест присъстващите около масата. — Тези господа се нуждаят от нашата помощ.

Тишината се проточи. Наруши я нетърпеливият глас на Дагоста:

— Достатъчно! Не можем да го чакаме повече. Живее чак в Мендхъм и снощи, когато му се обадих, никак не беше въодушевен от идеята да се разкарва дотук. — Очите му се плъзнаха по лицата на присъстващите: — Предполагам, че сте хвърлили едно око на сутрешния „Поуст“…

— Не — поклати глава директорката и придоби отвратен вид.

— В такъв случай ще си позволя да ви предложа известна информация… — Махна с ръка към скелета върху металната маса: — Представям ви Памела Уишър, дъщеря на Анет и покойния Хоръс Уишър. Без съмнение сте виждали снимката й, тя е разлепена из целия град. Изчезва в 3:00 през нощта срещу 23 май. До този момент е била в „Уайт Селър“ — един от сутеренните Клубове около южната част на Сентрал Парк. Отскочила да се обади по телефона и повече никой не я видял. Поне до вчера, когато открихме трупай — с липсващ череп — под моста „Хумболд“. Очевидно е попаднал там през страничен канал откъм западната част на Манхатън, най-вероятно по време на пороен дъжд.

Марго отново насочи вниманието си към останките върху масата. Виждала бе стотици скелети, но никой от тях не бе принадлежал на човек, когото познава или дори за когото е чувала. Ней се вярваше, че от красивата блондинка, чиято снимка беше разглеждала преди малко, е останала само тази купчина гадни кости.

— Заедно с останките на Памела Уишър намерихме и това — добави Дагоста и кимна към синия найлон. — До този момент, слава Богу, пресата знае, че е намерен втори скелет, но нищо повече. — Очите му се насочиха към неясните очертания на човека извън яркия лъч на прожектора. — Оставям по-нататъшните обяснения на главния патолог, доктор Саймън Брамбъл.

Човекът направи крачка напред и Марго видя слаб мъж на около шейсет и пет, с гола глава и старомодни рогови очила, зад които блестяха живи черни очи. Продълговатото му лице бе абсолютно безизразно.

— Ако се приближите още малко, със сигурност ще виждате по-добре — каза с подчертан дъблински акцент доктор Брамбъл и механично докосна устните си с пръст.

Групата неохотно се подчини. Патологът хвана края на синьото покривало и мълчаливо го дръпна.

Състоянието на втория обезглавен скелет беше идентично с това на първия. Но Марго моментално долови нещо необичайно, дъхът й спря. Очите й не се отделяха от странните удебелявания на долните крайници и чудатите изкривявания на повечето главни стави. Какво е това, по дяволите?

Някой почука на вратата.

— Слава Богу! — промърмори Дагоста и тръгна да отвори.

На прага се появи прочутият биолог еволюционист Уитни Кадулейдър Фрок — очакваният с нетърпение гост на лейтенант Дагоста. Инвалидната му количка със скърцане се насочи към масата, а притежателят й се втренчи в скелетите, без да удостои с внимание събралите се около тях. Интересът му бе насочен главно към втория. След бърз, но внимателен оглед той се облегна назад и механично отметна кичур бяла коса от челото си. Любезно кимна на Дагоста и директорката на музея, а когато забеляза Марго, лицето му се озари от радостна усмивка.

Тя му се усмихна в отговор и леко кимна. Не беше виждала Фрок от тържеството по случай пенсионирането му, въпреки че именно той беше научният ръководител на докторската й дисертация. Беше напуснал музея, за да се отдаде изцяло на писане, но вторият том на фундаменталния му научен труд „Частичната еволюция“ все още не беше видял бял свят.

Главният патолог удостои появата на научното светило само с бегъл поглед и спокойно продължи:

— А сега да огледаме повърхността на дългите кости и образуванията по гръбнака и ставите. Разбира се, без да пропускаме двадесетградусовото отклонение при завъртане на бедрените стави. Обърнете внимание на обстоятелството, че ребрата имат трапецовидно, а не нормалното призматично сечение. И накрая, искам да отбележите удебеляването на бедрените кости. Общо взето, аномалиите са доста на брой. Спирам се само на най-фрапиращите отклонения, а другите — надявам се, ще откриете и сами.