Белова

• Предыдущая
• 10/90
• Следующая

 — По философия сме учили, че нищо не зависи от един отделен човек — усмихна се Василиса.

— Така твърди марксизмът-ленинизмът… Впрочем ти дори не го знаеш този предмет, Кириле.

— Аз не бих се доверил на марксизма-ленинизма — казах обидено.

— Особено след разпадането на СССР. Василиса се изкикоти и отхапа с апетит половинката от една тулска курабийка.

— И аз не се доверявам, Кириле! Защо да го правя? Един човек променя един свят. Естествено! Но останалото са някакви глупости, извинявай…

— Защо? — възмутих се аз.

— Ако твоите арканци…

— Те не са мои!

— Ако арканците толкова лесно изчисляват съдбите на световете — махат някого си и светът става друг, — тогава изобщо няма да им трябват планети-полигони. Лабораторията и експериментите са за случаите, които не могат да се изчислят! А тук излиза, че арканците изчисляват всичко за десетилетия напред. И как да направят свят без технологии, и как да създадат свят с технология. Тук ще има наука, тук — религия, а тук — хиромантия, и така нататък… Добре, вярвам! Но в такъв случай не са им нужни никакви експерименти! Разперих ръце.

— Василиса… каквото знам, това ти разказвам!

— Нещата са по-сложни — поклати тя глава упорито.

— Нещата са по-сложни, Кириле.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Има още нещо. Мисля, че Аркан съвсем не е главният свят. Ето, ако трябва да номерираш куп светове, започвайки със своя, най-главния, как би обозначила своя? Този, за който другите не трябва да знаят? Земя-1?

— Изобщо никак не бих го нарекла. Моят си е мой. По определение. Още повече ако е тайна.

— Именно! А те се наричат Земя-1! Значи има още един свят! Земя-0! Точно те са главните кукловоди. Жителите на Аркан са само изпълнители! За мое дълбоко огорчение Василиса реагира на гениалната ми догадка повече от хладно. — И какво? Ако ще да има и Минус едно! Това нищо не променя. Най-главното е: защо? Кому е нужно това — десетки планети, на които има напълно различни общества? Експерименти по създаването на различни социуми? Веднага си личи хуманитаристът. — Василиса смекчи думите си с усмивка, но аз нямах какво да крия.

— Не съм хуманитарист — промърморих обидено.

— А какъв си?

— Общо взето, никакъв… Продавач в магазин за компютри… — Станах и се разходих из стаята.

— Василиса, така или иначе Аркан изпълнява ролята на управляващ всички светове. А кому и за какво е нужно това… добър въпрос… — Аз мислех повече на друга тема — каза Василиса. — На кого съм му притрябвала да ме прави функционал? Какъв митничар съм аз? Даже вратите, които се отвориха при мен, не са нужни никому…

 Ето, ти казваш, че ни изваждат от света — и светът се променя… Не вярвам! Извади Путин — ще се промени. Римския папа! Пелевин… Джони Деп… Елтън Джон… Та дори и Дима Билан! Има хора, от които наистина зависи по нещо. А от мен? И от теб… Не се обиждай. — От мен се получи добър митничар — казах аз с неуместна гордост. — Отвориха се много хубави врати. Само че ми се струва, че никой не очакваше това. — Значи не затова са ни извадили от живота, не за да се промени светът — каза Василиса. — Тук има нещо друго, Кириле. Ето какво трябва да откриеш.

— Аз? — Приседнах на перваза. Зад гърба ми дъждовните капки барабаняха по корниза.

— А кой друг? — изрече спокойно Василиса, обръщайки се към мен.

— Нали си спомняш, че аз съм привързана със синджир към тази сграда. Осем километра и седемстотин и четиринайсет метра. Проверих го в свободното си време… Отдалеча ли се на повече, функцията ми ще умре. Ще стана най-обикновен човек. Само че никой няма да си спомни за мен, Кириле. Ще стана клошарка, ще спя в тунелите на парното, ще се науча да пия одеколон…

— Мен си ме спомниха — казах аз.

— И родителите ми, и приятелите.

— При теб изобщо всичко е непонятно — каза Василиса.

— Как успя да победиш акушерката? А онзи, куратора?

— Не знам. — Неволно погледнах ръката си и заслужих още една иронична реплика:

— Не вярвам в пръстена на всевластието. Самата аз ги ковах, когато филмът беше на мода. Тук работата не е в пръстена, а в теб…

 — С какво да започна, Василиса? — попитах аз.

— Помогни ми.

— Защо аз?

— Вече нямам други приятели функционали.

— Приятели… — изсумтя Василиса. Благоразумно премълчах. — По всичко изглежда, че трябва да се добереш до Аркан. И там вече да търсиш отговор на загадката. Но няма врати за там! — Трябва да има. Само че ги държат в тайна. Нали все някой е прехвърлил полицаите от Аркан в Орел! — Скочих на пода. Погледнах през прозореца — същия, който бях запомнил от предишното си посещение.

— Да, не може да са дошли с влак — изсумтя Василиса.

— Мисля, че с влак са дошли от Орел в Харков — казах аз, гледайки тихата есенна уличка. Дъждът зад прозореца се беше усилил и здравеняците с еднакви дрехи бяха извадили чадъри. Също еднакви. Те стояха до кулата, наредени в полукръг, и гледаха безмълвно прозореца. Право към мен. Отстъпих от прозореца и бавно се отместих встрани. Все същият втренчен поглед. Никой от тях не помръдна, не мигна дори. — Виждат ли ме? — попитах аз.

— Не — отвърна приближилата се Василиса. — Стъклото е прозрачно само отвътре. — Така или иначе… знаят, че съм тук.

— Или предполагат. Ако са те търсили във влака, знаят накъде си тръгнал. Имаш ли много познати в Харков?

— Само ти. Василиса погледна отново през прозореца и се намръщи.

— Чакат някого.

— Полицай? — предположих аз. Василиса не отговори на този риторичен въпрос. Огледа стаята и попита:

• Предыдущая
• 10/90
• Следующая