Белова

Оглавление

— Знаеш ли… а аз пък си помислих… ако Аркан е вашата служба за държавна сигурност… те за всеки случай трябва да се опасяват и от теб — казах тихо.

— Може би оръжието им е опасно за теб? А, пернати? Очите на не-ангела припламнаха яростно.

— Ти, нищожна твар, грешка на сантиментален идиот… Ще те разкъсам на парчета, момченце! Стреляй колкото искаш, надявай се на чудо, но чудеса няма! Той вървеше към мен, без да отмества огромните си очи с вертикално издължени зеници. Те си оставаха мъдри, но вече не изглеждаха човешки. Черните криле се бяха разперили зад гърба му. Пръстът ми се допря до спусъка. Изведнъж си спомних за девойката Марта. Интересно какво е онова нещо, което тя е трябвало да извърши, но никога вече няма да има този шанс?

— Кажи ми — прошепнах, — ти ли си този, който лети над изпепелената земя и пада с викове от небесата? Толкова страшно и самотно ли ти е тук, не-ангеле? Само за миг погледът му се разфокусира, очите се засуетиха, кракът му потрепна, нарушавайки ритъма. Сякаш ехидният поглед на телевизионната камера е хванал солиден възрастен човек, някакъв депутат или министър, да си бърка в носа по време на заседание на Думата. Топлината сякаш се върна към пръстите ми. Натиснах спусъка. Четиринайсет патрона. Един дълъг откос. Автоматът заграка в ръцете ми, цевта се разтанцува. Изумително — от разстояние три метра успях да похабя почти всички куршуми. Само един влезе в гърдите на не-ангела. Там, където при хората е сърцето. Изглежда, много го болеше. Не-ангелът наведе глава и притисна длан към гърдите си. После отдръпна ръка и замислено погледна кръвта. Бавно, сякаш гравитацията не беше подвластна над него, се спусна на колене. Пристъпих към него, хвърляйки автомата с изпразнения пълнител.

— Може би искаш да станеш… пазител на музея? — попита тихо не-ангелът. Покривът под краката ми потрепна. През зданието премина спазъм.

— Умираш ли? — попитах. Гласът ми неволно трепна.

— Не знам. Може и да се получи…

— Не-ангелът шумно си пое въздух. Сега, когато стоеше на колене, беше малко по-висок от мен.

— Искаш ли да заемеш моето място? Тогава ме доубий. Поклатих глава. В гласа му имаше увереност, че ще съумея да го „доубия“. Но аз не исках. Сега, когато тази нелепа пародия на ангел стоеше пред мен на колене… продължавайки да стиска пламтящия меч… Аз изведнъж разбрах, че той просто не може да пусне оръжието. Мечът беше продължение на ръката му! И аз поклатих глава още по-енергично. Зданието под краката ми потрепваше. Какво толкова имаше в тези куршуми, че и функционалът, и неговата функция се гърчеха, извличайки немислими количества енергия в опит да запазят живота на не-ангела? — Нямаш избор — каза не-ангелът. — Или ме убиваш и ставаш… мен, или аз убивам теб. — Това вече е избор — казах аз. Вдигнах ръка и я прекарах през въздуха, сякаш изписвайки в пустотата думи на непознат език. От върховете на пръстите ми със свистене капеше син пламък. —

Ще намеря онзи, който е главният ви — казах. — Ще го намеря…

— Ние нямаме главен… — Не-ангелът потрепери и падна на една страна. За последен път се огледах наоколо. Малък остров, смъртното ложе на човечеството… В мен нямаше нито гняв, нито страх. Само умора. Огнените букви на портала пламтяха пред мен и аз пристъпих напред. Не-ангелът пазител на музея можеше да умре, а можеше и да се отърве. Нямах за какво да му отмъщавам, нямах и основания да му помагам. Тръгнах си от този свят, без да знам къде отивам.

21

Всичко трябва да си има финал. Няма нищо по-ужасно от това да откриеш, че краят все още съвсем не е край. Бегач, скъсал с гърдите си финалната лента и видял как отпред опъват нова; боец, взривил танк и открил зад него още два; дълъг тежък разговор, завършил с думите: „а сега нека да поговорим сериозно…“. Финал трябва да има, дори и само за да може след него да последва ново начало. Когато видях в планината циклопската кула на функционалите, повярвах, че съм намерил тяхното сърце. Не знаех дали ще съумея да ги победя. Но поне повярвах в края на пътя. А той, изглежда, тъкмо е започвал. Чоплех с върха на обувката си каменната настилка. Огледах се. Здравей, малко полско градче Елблонг… Не съм и предполагал, че съдбата отново ще ме доведе тук…

— Кириле? Бях излязъл от портала на площада, до масичките на кафенето. Разбира се, вече беше студено, но до разноцветните чадъри стояха включени газови термофори — високи металически гъби с малки шапчици. Европа, какво има да се говори. Усмихнах се, вглеждайки се в надигналата се от масичката девойка. Вечер, мрак, единственото осветление са свещите на масичките и червеният отблясък на нажежената каталитическа решетка.

— Здравей, Марта. Мъжът, седнал срещу нея, се облещи срещу мен. Взех си свободен стол от съседната масичка и седнах между тях.

— Здравей и ти Кшищоф Пшебижински.

— Ти си се побъркал — рече убедено полицаят.

— Марта, той е откачил!

— Не знам — каза Марта, разглеждайки ме.

— Май животът те е поомачкал тези дни…

— Дни? — учудих се аз.

— А, да, наистина. Поомачка ме. Дойде сервитьорът.

— Proszę pana, chciałbym dostać porcję waszych firmowych flaków, sałatę jakaś, czyżby mięsna, Cesarz może być — казах аз — I Zubrowkę, dwieście gram.*

[* Моля, донесете ми порция от вашите фирмени чревца, някаква салата без месо, може да е „Цезар“. И „Зубровка“, двеста грама, (пол.) — Бел.прев.]

Сервитьорът повтори поръчката и се отдалечи. Погледнах Кшищоф с насмешка. — Ще хванем и твоя съучастник — заплаши ме полицаят. Явно не се чувстваше в свои води.

— Аха. Кажете, пан Кшищоф, а ако не бях от Русия, пак ли щяхте да ме ловите толкова разпалено?