Белова

Оглавление

— Той се казваше Фридрих. Изглежда, беше австриец. Много приятен мъж всъщност… — Котя помълча. — Не че чак се сприятелихме, но винаги е приятно, когато те ценят… дори и за незаслужен талант… Той обикновено идваше с девойка на име Лора. Обикновена девойка, не функционал… много красива. Много. Той отново замълча.

— Ти си го убил — казах аз.

— Да.

— Заради девойката?

— Да.

— Защо?

— Защото първо той уби Лора. Когато разбра, че му е изневерила… с мен.

— Котя се усмихна. — Едва по-късно научих, че това не е била първата й измяна и че не ме е възприемала сериозно. На Фридрих, изглежда, му бяха омръзнали непрестанните й изневери, редуващи се с истерии. Уби момичето… Знаеш ли, това изглеждаше като сцена от стар филм — хвърли я от скалите. Пред очите ми. А после много спокойно ми каза да не се поддавам повече на такива съблазни… Че нали е сериозен човек, не му харесва да бъде рогоносец…

Той понесе много леко тази ситуация. Но аз — не. И ме прихванаха братята. Като теб, когато убиха Настя. Нахвърлих се върху Фридрих, макар и да разбирах, че нищо няма да успея да направя… и изведнъж нещо се случи. Просто го удуших. Притиснах го към земята и го удуших. Той дълго време не умираше. Опитваше се да се изтръгне… — Котя замълча, после продължи:

— Така станах куратор. При мен… дойдоха. От Аркан. И ми обясниха, че щом съм ликвидирал предишния куратор, сега ще изпълнявам задълженията му. Съгласих се. Честно казано, бях ужасен.

— И често ли на кураторите им се налага… — Не довърших фразата. — Повече никого не съм убивал — поклати глава Котя.

— Никога. Това… това го правят акушерите или полицаите. Кураторът… е, на него самия не му е нужно. Постът е твърде висок. А когато се случи онова с теб… когато онази глупачка Иванова уби Настя, а ти я екзекутира… просто се паникьосах. Реших, че всичко се повтаря. Че ти ставаш куратор вместо мен. И се опитах… Извинявай. Няма да се повтори. Известно време седяхме мълчаливо — двама голи глупаци в каци с вече изстинала вода. После аз казах:

— Ясно. Но кажи ми едно нещо, Котя… Наистина ли ставам куратор?

— Не знам. — Котя помълча.

— Но ти определено придоби някакви способности — след като успя да се разправиш с акушерката. А аз… аз губя своите. В гласа му се усещаше лека паника.

— Ще ти подаря саксофон — казах аз. — Ще халтурничиш по ресторантите. А нощем ще пишеш скандалния роман „Учителката по пеене“. Ти си точно във възрастта, на която се поддават на еротични фантазии. — Аз ще му се поддам — казаха тихо откъм вратата.

— Така ще му се поддам… Здравей, Кириле. Обърнах се към вратата и смаяно се вторачих в Илан. Да, разбира се, помнех, че те бяха заедно. И беше логично да предположа, че са останали заедно. — Извинявайте, че ви попречих. — Илан се усмихна и хвърли на пейката до вратата купчина сивкави кърпи. — Но ми е някак неудобно да се присъединя към вас, а ми е интересно да ви послушам.

— Ей сега ще дойдем — каза Котя с леко подмилкване. Изглежда, неговото положение на куратор, с което Илан явно вече беше наясно, не беше променило много отношенията им.

— Хайде, момчета. Аз също имам въпроси.

— Илан ме погледна и в очите й се мярна болка. — Кириле… моите съболезнования. Кимнах неловко и отговорих:

— И моите… също.

7

Има дрехи, сякаш нарочно измислени, за да станат всеобщо световно мерило. Например дънките. Разбира се, има разлика между ушитите във Виетнам през четвъртата, неофициална смяна на „Вранглер“, и украсените с имитации на скъпоценни камъни от Сваровски „Долче & Габана“ (ушити, впрочем в същия този Виетнам или в съседния му Тайланд). Но ако се оставят настрана крайностите, то дънките се носят от мъже и жени, от милионери и просяци, манекени и собственици на бирени коремчета. Баща ми някога ми каза мрачно, че Съветският съюз се е разпаднал заради дънките, или по-точно заради липсата им. Не знам, може и да е прав, не си представям как изобщо е възможно да се живее без дънки! Даже си мисля, че дънките са тази вещ, с която Америка ще се оправдае пред Страшния съд заради кока-колата и хамбургерите. Има дрехи, които са национални, сувенирни. Такива са любимата на украинците фофудя* и шотландският килт. Шотландците упорито носят поли на тържествени приеми, младите украински краеведи възраждат в страната интереса към фофудята, но всичко това си остава само дан на традицията.

[* Фофудя — източна дреха от златотъкана материя. — Бел.прев.]

А има дрехи, които сякаш не са особено екзотични, но не виреят на чужда почва. Като например мъжкия халат. Задължителен атрибут на ленивата източна нега. Най-добрият приятел на върналия се вкъщи английски джентълмен. Но в Русия, която вечно се люшка между Европа и Азия, той така и не се прихвана. Ние сме твърде суетливи, за да ходим в халат през лятото — а и руското лято е кратко и дъждовно. През зимата в домовете ни е или толкова затоплено, че не е нужен никакъв халат, или е твърде студено и халатът не спасява. И ето че започнаха да го заместват избелелите спортни екипи… а ако вкъщи „всички са си свои“ — направо увисналите гащета. Общо взето, аз не умеех да нося халат и се чувствах неловко в него. Като човек, който за пръв път в живота си се е вмъкнал в костюм, сложил е вратовръзка и е отишъл на сериозен официален прием. Нищо не му е ясно — как да стане, как да седне, как да реагира на висящата на врата му примка. Та и аз се чувствах като дръвник в плътния мек халат — когато сложех крак върху крак, разбирах, че не представлявам най-красивата гледка, когато се протегнех, демонстрирах неокосмена и не особено мускулеста гръд. Макар че обстановката напълно съответстваше на халата. Седяхме в стая, където стените бяха покрити до средата с ламперия от тъмно дърво, високият таван също беше дървен, креслата и диваните бяха кожени, огромната камина с пламтящи в нея дърва беше облицована с потъмнели от времето и от огъня керамични плочи с рисунка. Няколкото шкафа със солидни дебели книги, издадени преди сто години и тогава четени за последен път, и масивният полилей над главите ни, където слабо мъждукаха извити като свещи лампички, окончателно ни пренасяха от будисткия манастир в стар английски клуб.