Белова

Оглавление

Мостът наистина се оказа прекалено широк и помпозен за такава малка рекичка и такъв малък град. Не на място беше и огромната католическа катедрала, която внезапно се появи от дясната ми страна. Може би точно в това се състои тази европейска тайна, която Русия не може да открие по никакъв начин? Всичко да се прави малко по-добре, отколкото е нужно. Малко по-голямо. Малко по-здраво. Малко по-красиво. Притичах през моста и си позволих да се огледам. Марта вече я нямаше — навярно беше влязла в ресторанта. Ще опита ли да спре полицая? Е… поне мъничко. Да го заговори за минута-две. Може би полицаят не иска да ме хваща, но функцията го кара. Може само лекичко да се забави с преследването. Но това… ще стане ли? Какъв съм му аз? Първо, руснак, което в Полша не е много за хвалене. Второ — функционал-беглец, което също няма да спомогне за популярността ми. Макар че, колкото и да е странно, фактът, че съм убил акушерка, работеше в моя полза. Оказва се, че никой никъде не ги обича…

Градчето наистина беше малко — веднага след моста се простираха поля, или изоставени заради своята неплодородност, или изглеждащи запуснати заради есента. Съвсем по руски лежеше купчина ръждив метал, малко по-надалеч — стари гуми и прогнили дъски. Но пътят, точещ се покрай полето, беше прилично асфалтиран и аз тичах по него с лекота. В замяна на подгизналите дрехи Марта ме беше снабдила със същите, каквито носеше и тя: дънки, маратонки, плътна карирана риза — селската униформа на двайсет и първи век. Да носиш такива дрехи е все едно да станеш невидим. Всички бяха с етикетите на известни фирми, но явно ушити в Полша. Тичах в тръс по осветената от луната пътека, все повече отдалечавайки се от градчето. Далеч пред мен като новогодишни гирлянди блещукаха улични лампи — или покрай шосето, или покрай железопътната линия. Студеният въздух беше чист и сладък, леко горчив от гнилите листа и от далечен дим. Такъв е само през есенните нощи, далеч от градовете. Имаше някакво неприятно усещане, дежа вю в това нощно бягство. Спомних си за Илан, бягаща от Цай. А и за мен самия, само преди денонощие (трудно е да се повярва!), криещ се от арканските спецчасти. Преминах към ходене и запалих цигара. Изглежда, Марта беше уговорила местния полицай да не проявява излишно усърдие. Крачих три минути в посока на уличните лампи, пушейки и размишлявайки накъде да тръгна — към Гданск или направо за Варшава, където със сигурност ще има повече митничари. Не можех да премина без паспорт и виза през обикновената, човешката граница. Освен ако по примера на шпионите от старите филми не завържа към краката и ръцете си кравешки копита и не мина на четири крака през граничната бразда… Да, ненапразно говорят, че пушенето е вредно за здравето! Погледнах назад съвсем случайно. Господин полицаят с абсолютно полските име и фамилия изглеждаше по съответстващия начин — като пан от някаква стара карикатура или илюстрация. Набит, с коремче, с пищни мустаци и къси крака. Но при това носещ се към мен в познатия „механичен“ маниер на функционалите-полицаи. Хукнах с всички сили. Недопушената цигара литна в прахта, вятърът вече не ми се струваше прохладен, стана горещ. Глупак… идиот… отпусна се…

— Хей! Хей, младеж! Гласът като че ли се носеше отдалеч. Както тичах, погледнах назад — и се спрях. Пан Кшищоф Пшебижински стоеше насред пътя, сякаш беше налетял в движение на невидима стена. Аха. Усмихнах се и тръгнах назад, олюлявайки се. Спрях се на двайсет метра от полицая. Пан Кшищоф крачеше мрачно насам-натам, като гладен тигър зад решетката в зоопарка. Наистина имаше решетка, само че невидима. По-точно, не решетка, а „синджир“. Проклятието на всеки функционал.

— Далеч от функцията? — попитах любезно. — Единайсет километра и шестстотин и двайсет метра — отвърна мрачно Кшищоф. — Случва се — кимнах аз. — Искаше нещо да попиташ?

— Приближи се — помоли полицаят. В отговор се засмях подигравателно. Извадих нова цигара и я запалих.

— Слушай, младеж… как ти е името… — Кирил. — Така или иначе ще те хванат!

— Пан Кшищоф се потупа по джобовете.

— Ей… ще почерпиш ли цигара? Извадих от пакета половината от останалите цигари, преместих ги в джоба си. Сложих в пакета едно камъче от земята и го подхвърлих към полицая.

— Какво оскърбително недоверие! — възкликна Кшищоф.

— Би трябвало да се…

— Срамувам? — поинтересувах се аз. Кшищоф въздъхна и приклекна. Запали цигара и произнесе с горчивина:

— Но нали така или иначе ще те хванат… Такива да ги забъркаш… сега няма къде да избягаш. Тръгнал си срещу собствените си братя!

— Какви ги дрънкаш! — не издържах аз. Също приклекнах.

— Всички вие сте пешки! Управляват ви от друг свят.

— От кой? — Земя-1, Аркан. Те си правят социални експерименти с другите светове!

— Слушай, това не го знаех. — Кшищоф се намръщи. — Да се върнем обратно в ресторанта, а? Ще поседнем, ще ми разкажеш всичко. Ако наистина някакви гадове ни манипулират заради своите интереси… какво, да не би да не сме славяни и двамата? Или съм наивен по природа, или полицаите имат дарбата да убеждават, но за няколко секунди обмислих сериозно тази идея. Едва след това се разсмях. — Със славянското единство се поувлече!

— Вярно — съгласи се Кшищоф с досада. — Но си помислих, че може да се вържеш. Известно време пушихме, клекнали един срещу друг. После казах:

— Май ще тръгвам. Предай на началството, че нямам намерение да влизам в конфликт, но и не смятам да се предавам.

— Ще съобщя — съгласи се Кшищоф. Някак неочаквано лесно.

— Синджирът пречи, а? — попитах.