|
Оценить:
|
Белова
2
— А вие, Кириле, работите ли, учите ли? — попита Саша. И това вече беше прекалено. От човек, който, дори и да е по-голям от мен, да е най-много с година, да чуя доброжелателния въпрос „работите ли, учите ли“?
— Временно безработен съм — казах аз.
— Трябва да се казва „в процес на търсене на работа“ — поправи ме Саша
. — По-добре звучи, повярвайте! А като какъв сте работили?
— Функционал — отговорих раздразнено. Не, колко трябва да си нагъл, за да поучаваш непознат човек! Явно у всички чиновници се изработва подобна безцеремонност. „Бюрократствам по мъничко“! За да може, видите ли, хлябът да е под ключ, влаковете да не свършват и границите да се движат…
— Какъв функционал, ако не е тайна? — попита Саша и аз изведнъж улових в гласа му неподправено любопитство.
— Никога не съм срещал функционали, способни да пътешестват. Вторачихме се един в друг. Слепоочията ми запулсираха.
— Вие знаете за функционалите? — попитах аз.
— Разбира се — отговори спокойно Саша.
— Ненадминати майстори в някаква дейност, затова пък приковани към своята функция. Не могат да се отдалечат от нея на повече от десет-петнайсет километра. Аз се подстригвам при функционал-фризьор на „Чисти Пруди“.
— Вие знаете за функционалите? — повторих тъпо аз. А защо се учудвам? Все пак поработих няколко дни като функционал-митничар и през кулата между световете се шляеха и политици, и бизнесмени, и някакви млади поп звезди с приятелите си. При мен на инспекция идваха политик и хуморист. Достатъчно много народ, за да е ясно, че в Москва няколкостотин обикновени хора знаят за функционалите. Може би дори няколко хиляди. Тези, които влизат във висшите ешелони на властта, бизнеса, масовата култура — те са посветени. А този юноша не е случаен, веднага си личи… Саша се засмя.
— Знам, знам! Е, как да ви го докажа? Искате ли да назова митниците, които са в Москва.
— По-добре назовете два-три чужди свята, в които сте ходили.
— Вероз! — незабавно отговори Саша.
— Няма такъв свят! — парирах радостно аз.
— Как да няма? Това е там, където са градовете държави. Където има смешен феодализъм с парни машини. — Той щракна с пръсти.
— Където са Нут, Кимгим, Ганцзер… Кимнах. Да, разбира се. От моята митница имаше изход към града държава Кимгим. Много приятен град. Но освен него съществуваха хиляди други градове държави…
— Вярвам ви — казах аз.
— Още и Резерватът — продължи Саша.
— Още… — Вярвам, вярвам… — Отново отпих от бирата.
— Да. Някак неочаквано е. — Та какъв функционал сте вие? — все със същото доброжелателно любопитство се поинтересува Саша. — Извинявайте, ако съм твърде досаден, ако не искате да отговаряте…
— Митничар съм — признах, без да уточнявам, че съм вече бивш. — И при това сте способен да пътешествате?
— Да. — Фантастика! — Самото съществуване на функционалите изобщо не учудваше Саша.
— Е, за това си заслужава да пием по чашка… нали? Той бръкна в куфара си и извади бутилка „Мартел“. Поклатих глава.
— Благодаря. Не си струва. Сутринта ще се минава през митницата. Саша се засмя.
— Ама че сте шегаджия! Функционал да се притеснява от митница…
— Той изведнъж стана сериозен. — Граници, митници… все строим и строим стени. Вредят на простите хора, а за бандитите така или иначе не са преграда… кому е нужно това? Ама че странна работа. Той като че ли говореше искрено и бях напълно съгласен с думите му. Но всичко звучеше някак изкуствено, като от трибуната. Неволно си спомних за политика Дима. Нима при всички тях това е професионално изкривяване?
— Никому не е нужно — все пак се съгласих аз.
— Ето например да вземем Вероз — като одеяло, направено от кръпки е, а почти няма истински граници — продължи Саша, ловко режейки пастърмата.
— Такъв чуден, уютен свят… Знаете ли, понякога си мисля дали да не се преселя там?
— А как научихте за функционалите? — попитах аз.
— За другите светове? — Длъжността ми го изисква — усмихна се широко младежът.
— Когато станах референт на Пьотр Петрович, той ме осветли по въпроса.
Сам разбирате, работата изисква да бъда навсякъде с шефа! Стори ми се, че основното в думите му беше „референт на Пьотр Петрович“. Това беше разпознаване по системата „свой-чужд“. Сякаш се предполагаше, че функционалът би трябвало да знае нещо… и да реагира. — И как е той? — попитах аз, без дори да уточнявам за кого питам.
— Оправи ли се? Със сигурност неведомият Пьотр Петрович, на когото по щат се полагаха референти, беше поне на петдесет. А на тази възраст, още повече сред чиновниците на границата между бизнеса и политиката, няма абсолютно здрави хора. Саша примигна и каза:
— Пфу-пфу. Започна да пие водица, да пази диета…
— Карлсбад? — предположих произволно. И отново уцелих.
— Да, както обикновено…
— Ето сега вече станах окончателно „свой човек“ за Саша. Престана да го тревожи и свободата ми на придвижване, и това, че не ме е познавал. След като отвори бутилката и се поотпусна, той попита:
— Чували ли сте вица за функционала-гинеколог?
— Е? — неопределено попитах аз.
— Функционал-гинеколог тича в кабинета на свой колега и казва: „Ела с мен! Имам такава пациентка…“. Цялата беда на вицовете на отделните общности е, че те са преработени от обикновените вицове. Дори и да не си побъркан поклонник на книгите за Хари Потър или на играта „Magic: The Gathering“, или, опази Боже, на рап музиката, така или иначе знаеш всичките им вицове. Смени Чапаев с Потър, а Петка — с Рон, Пугачова — с Тимати или Децл* — и готово. Така и се създават те.
