Белова

Оглавление

— Съблазнително е — казах аз.

— Честна дума. И почти не хитрувах. Когато след пет минути си лягах в една от отредените ми стаи, обмислях това предложение напълно сериозно. Тук управлява църквата — и какво от това? Все пак църквата е сходна с нашата, заповедите са познати. Никого не принуждават, свобода на съвестта… Няма телевизия? Ами прекрасно! Компютри… е, жалко, разбира се. Затова пък тук има поле за дейност! Ще започна работа като генетик. Ще отглеждам живи компютри! У нас вече са започнали да мислят дали може да се построи компютър от жива материя. А тук, където топловизьорите и ултравиолетовите детектори се правят от медузи, това ще е много по-лесно. В края на краищата това също е Земя, макар и друга. Нямат Сервантес, затова пък техният Суифт е написал цял сериал за Гъливер! Във всичко си има плюсове и минуси… Конякът им е хубав, цигарите не са забранени… и девойките са красиви. Макар че, разбира се, на тези войнствени кармелитки не можеш да им хвърлиш око… Заспах с най-мирни мисли. Макар че, вероятно, френският коняк също спомогна за това. Разбуди ме пеенето на птичките навън. Откъснах глава от възглавницата и погледнах с недоумение към прозореца. Вече се беше съмнало, по синьото небе нямаше нито едно облаче. От отворения прозорец започваше пухкава зелена клонка. Малка птичка с лазурно телце и малинови крилца, малко по-голяма от синигер, седеше, здраво вкопчена в люлеещата се клонка, и пееше:

Приятелю, нов ден дойде, и любовта го придружи. Слънчицето е на синьото небе, по-скоро отвори очи!

Гласът на птичката беше тънък, но не писклив. Приятно гласче, сякаш в далечината пееше девойка. Когато видя, че я гледам, птичката изчурулика и подскочи по-надалеч по клончето. Отново отпуснах глава на възглавницата. Птица-будилник? Или птица-будилник-метеорологична станция?

Събуди се, приятелю, ела, за слава на Твореца да попеем. Тропала, тралала, тропала, какво прекрасно слънце грее!

— Къш, проклетнице! — възкликнах аз. И като си спомних маниера на изразяване на Андрей от Орисултан, добавих:

— Млъкни, дъще на греха и мащехо на отдиха! Във всеки случай птичката разпозна тона. Изчурулика недоволно и отлетя. А на какво да се учудвам? Вълнистите папагали умеят ли да говорят? Умеят. Остава да се постигне само гласът им да стане по-приятен. И да се научат на няколко песни. Ако от небето капе, нека пеят: „Лек дъждец ръми — наслада за градинки и треви“. Ако е облачно, да пеят: „Мрачно е сега, така ще бъде през деня“. Ако се замисли човек, то един обикновен будилник с барометър и хидрометър е не по-малко удивителен. Станах и отидох в банята. Взех един душ — усещането на спускащ се по тялото водопад беше ужасно приятно. Трябваше и вкъщи да отвия душ-слушалката с всичките й дупки, обикновени и масажиращи, и да се поливам с маркуча…

Поднесоха ми закуската в стаята — донесе я млад готвач с много сериозен вид; стори ми се, че доста се безпокои дали ще ми харесат топлите питки, мекото прясно сирене, рохките яйца, капучиното и прясно изцедения сок. Сокът, за мое учудване, беше зеленчуков — различаваха се домат, цвекло и целина. Гъстата течност беше посипана със ситно нарязани зелени подправки. Изненадващо вкусно, макар че лично аз не бих сложил целината. Още повече ми хареса, че не закусвах сам. Марко не се появи, затова пък дойде вчерашната девойка-капрал, вече не с униформа, а с дълга бяла рокля. Впрочем йоркът бодро ситнеше подир нея.

— Искате ли да закусвате сам, Кириле? — осведоми се тя като добра позната.

— Или да ви правя компания?

— С удоволствие! — зарадвах се аз и не се сдържах да й направя комплимент:

— Много ви отива… светското облекло. Впрочем освен светското облекло девойката не беше пренебрегнала и известно количество козметика, устните й бяха начервени. А на шията й проблясваше необичайна, но красива огърлица — мънички златни пчели, вкопчили се една в друга.

— Благодаря.

— Тя реагира на комплимента с усмивка.

— Когато се обучавах, носехме строги рокли. Както е по устав. Е, и мундир по време на служба. А сега съм в почивка. Ох… колко съм невъзпитана. Казвам се Елиса. Придържах стола й, докато седне, и се усетих, че нервнича. Разбира се, много по-приятно е да закусваш в компания, но кой знае какви са правилата им на поведение на масата. Може би, ако не помогна на Елиса да си разбърка захарта в кафето или да си обели яйцето, ще нанеса смъртна обида на гостоприемните си домакини? Но дори и да сгреших някъде, девойката не го показа. Нещо повече, даде ми възможност да мълча и спокойно да закусвам, като през това време ме развличаше. Започна с напълно уместен спомен как са протичали закуските в манастира, където бе имала честта да се обучава за гвардеец. После разказът по естествен начин се прехвърли върху самия манастир и обучаването на тълпите весели млади девойки на изкуството на сраженията, майсторското владеене на пиката и „останалите специални средства“. А когато Елиса разказа виц за монахиня наставница, пика и твърде придирчив кардинал, дошъл да проверява занятията по боева подготовка, аз се задавих с кафето и се разсмях с глас. Когато се успокоих, казах:

— Не мислех, че при вас се използва изразът „фалически символ“. Струваше ми се, че обществото ви е по-пуританско.

— А какви са тези пуритани?

— Ами… имало е такива при нас. Много са държали на строгите правила, накратко казано.

— Вярата не трябва да бъде лицемерна — каза Елиса, отхапвайки от питката си.

— Аз съм длъжна да запазя девствеността си, докато съм на служба, това е мой свещен дълг. Но това не означава, че не са ми интересни отношенията между мъжете и жените. След три години ще отслужа срока си и най-вероятно няма да се върна в манастира. Искам да се оженя за достоен човек. Знаете ли, девойките гвардейци са много изгодна партия.