Белова

Оглавление

— Да. Имаш право да знаеш… Кой беше в течение на посещението ти в Твърд?

— Приятелят ми Котя. Митничарят Цибиков на Земята… на Демос. Митничарят Андрей във Вероз. Цибиков, изглежда, не знаеше накъде ще поема след това…

— Не е било сложно да се досети, ако неговата митница има излаз близо до единствения проход до нашия свят… — Кардиналът се намръщи, когато каретата подскочи на един камък. Кочияшът пришпорваше с всички сили.

— Не, това не ни дава нищо. Както разбирам, арканците могат да проследяват движението ти из световете.

— Навярно. На Земята определено умееха.

— Преди два часа при нас дойдоха парламентьори от Аркан. Потрепнах.

— Случва се понякога — продължи кардиналът.

— Много се надявах това отново да са преговори за примирие или предложение за обмяна…

— Той се сепна и млъкна, но аз вече бях убеден в това, за което по-рано само се досещах — не само Аркан пращаше свои агенти в други светове, Твърд също го умееше. Впрочем сега това не беше най-главното. — За мен ли ставаше въпрос? — попитах аз.

— Да. Искат да си върнат своето. Функционал, организирал терористичен акт на Аркан, убил жена на Демос, похитил жена от лечебен лагер в Нирвана…

— Терористичен акт? — извиках аз.

— Та там ме обстрелваха с едрокалибрени картечници! Лечебен лагер? Концлагер! Кардиналът ме прекъсна с махане на ръката.

— Няма значение. Вярвам на теб, не на тях. Списъкът на престъпленията ти включва още десетина точки: унищожаване на чуждо имущество, обида на гражданин на Аркан по расов признак и така нататък. Но това няма никакво значение. Въпросът е как да постъпим.

— Заплашват ли ви? — попитах мрачно. Искаше ми се да погледна Елиса, но се боях да не видя в очите й уплаха или отвращение.

— Разбира се. С унищожение… — той въздъхна

— на всички наши хора в другите светове. Приложили са списък. Доста пълен списък. И… разтрогване на пакта за примирие.

— Имаме пакт за примирие с функционалите? — попита смаяно Елиса. — Да, капрал — рече меко кардиналът.

— Имаме. Можеш да ми напомниш, че сделките с дявола са престъпни, и няма да имам какво да ти отговоря. Но пактът съществува вече много десетилетия… — А те способни ли са да ви победят? — В честен бой? Надявам се, че не. Но… ние нали нямаме атомни бомби, Кириле. Какво е способна да противопостави на адския огън живата плът?

— Безсмъртен дух — каза Елиса. Изглежда, новината за пакта я разтърси повече, отколкото истината за моята природа и списъкът на греховете ми. Кардиналът мълчеше, мислеше за нещо, затворил очи. После въздъхна:

— Права си, момиче. Надявам се, че и Конклавът ще подкрепи нашето мнение…

— Дадоха ли ви някакъв срок?

— Три денонощия.

— Тогава защо е това бързане?

— Обходих с поглед каретата.

— Функционалите имат доста разтегливи разбирания за срока — усмихна се кардиналът, без изобщо да му е весело.

— Срокът за размишление е едно, а опитът да те хванат със сила — съвсем друго. Ако си толкова важен за тях, не искам да рискувам. В цитаделите на Ватикана ще си на по-сигурно място, отколкото в уединена вила. — Какво е това, арест?

— Искаш ли да те отведа при портала към Вероз? Така или иначе се движим в тази посока. При същия портал, през който дойдоха парламентьорите на Аркан? Разперих ръце. Разбира се, че не исках…

— Не си арестуван — рече твърдо Рудолф.

— Взет си под охрана. Този път не бяха закрили прозорците на каретата. Извърнах се и мрачно се вторачих в идиличния пейзаж навън. Трудно беше да се разбере какви са отношенията между Рим и Ватикана в Твърд. Но, изглежда, Ватиканът тук беше изолиран; пътувахме не през града, а по покрит с камък околовръстен път. Не можех да видя отдалеч особеностите на архитектурата, но за мое учудване Вечният град дори в този свят се беше сдобил с няколко високи здания в покрайнините. Е, не небостъргачи, не стълбове от стъкло, стомана и бетон, но архитектурата все пак изглеждаше напълно нормална. Навярно такива високи здания, засега още приличащи на обикновени жилищни блокове, са строили в САЩ в зората на увлечението по небостъргачите.

— Напускаме града за по-голяма безопасност? — попитах аз.

— Да — отговори лаконично Рудолф, но след няколко секунди поясни:

— За безопасността на гражданите. Не мога да кажа, че тези думи ми вдъхнаха оптимизъм. Но пътят продължи да се вие спокойно сред портокалови горички, на полето се трудеха хора, за които появата на каретата служеше като повод да си поемат дъх, съпровождайки ни с поглед. Рядко мяркащите се вили излъчваха покой. Няколко пъти се разминахме с карета, доста по-често — натоварени каруци (в каруците бяха впрегнати жилави дългокраки бикове, теглещи с изненадваща пъргавина). В далечината се показа куполът на катедралата „Свети Петър“ — връщахме се в обителта на кардиналите. Постепенно напрежението започна да спада.

— А не ви ли тревожи, че в самия двор на Конклава има проход към друг свят? — попитах аз. — А ако изведнъж през вратата излезе танк, какво ще му направят дамите с кученцата?

— Танк няма да мине — отговори Рудолф.

— Ти наистина си бил функционал за кратко, Кириле… Максималният размер на порталите е ограничен. Доколкото разбираме, мощността, необходима за отварянето им, нараства експоненциално и е немислимо да се направи проход за танк. За това ще е необходима цялата енергия на света.

— Това е добре — казах аз.

— Само че има и много малки атомни бомби… и даже не е необходимо да се пренасят през вратата… Рудолф замълча. Мисля, че беше в течение, че единствената унищожена кула на митничар е била изтрита от лицето на моя свят с термоядрен взрив — и този взрив е катурнал цял хълм на Аркан, докъдето е водел порталът. — Аз на ваше място все пак бих се погрижил… — продължих аз.