Белова

Оглавление

Облякох се. После отворих един от порционите. Оказа се, че вътре има почти пълноценен обяд. Едно найлоново пакетче с подозрително изглеждащи кафяви буци след напълването му с вода се загря и се превърна в доматена супа. С известна фантазия дори можеше да се нарече борш. Смущаваше отсъствието на чиния, но после разбрах, че на арканските десантници се предлагаше първо да изядат опакованото с пластмасова чиния второ — сублимирано месо със сублимирани картофки. То се нагря по същия начин след заливането с вода и придоби форма и вкус. Излях супата в освободилия се съд и я изядох. После отворих кутията с нарисувана на нея ябълка и изпих сока — много гъст и сладък. Хлябът, облепен с найлон, също беше на вкус като пресен. Нормално. Щеше да е грях да се оплаквам. Но си струваше да поразмисля какво ще правя по-нататък.

Първо, можех да се опитам да си направя сал. Да овържа хилавите храстчета, да потърся на брега някакви дървета… да надуя презервативите. Да, много обещаващо. Второ, можех да тръгна по брега покрай потока. Тук ходенето щеше да е по-трудно, отколкото из степта, затова пък нямаше да имам проблеми с жегата и водата. Общо взето, нямах особен избор. От високото бях видял, че след четирийсетина километра реката се влива в морето. Колко можех да измина за един ден? Ако ми провървеше, всичките четирийсет километра. А морето — то еднозначно означава живот. И аз тръгнах по реката. Този ден мога да описвам много, много дълго. Как вървях и правех кратки почивки. Как се промъквах през старо срутване, в което водата беше прокопала тунел, и колко хлъзгави бяха покритите с мъх камъни. Как по пладне се крих от изгарящото слънце и даже подремнах един час. Как намерих мравуняк — не горски мравуняк, не купчина от клонки и листа, а просто надупчен от дребни отвори склон — и гледах с умиление насекомите, първите видени от мен живи същества тук. Как се опитвах да разбера в кой от световете на Веригата съм се озовал. Резерватът? Би могло. Та не може да е покрит целия със зеленина. Янус? Също е възможно. Някъде на границата между зимата и лятото, просто съм извадил голям късмет. Нашата Земя? И това не беше изключено! Само на живеещите в градовете им се струва, че планетата е необратимо осакатена от цивилизацията. А на нея е пълно с места, от които хората изобщо не са заинтересовани, защото никак не са пригодни за живот. А може да се разкаже и накратко. Вървях през целия ден, преодолявайки не особено страшни препятствия, ругаейки се за алчността, която не ми позволяваше да хвърля автомата, и по здрач стигнах морето. Или океана?

Стоях на една скала, до която достигаха леки пръски вода. Отляво слънцето залязваше в морето. Отпред над морето плуваха облаци. Под краката ми от стометрова височина в морето се изливаше водопад. Каньонът така и не се беше спуснал до морето — той свършваше рязко с отвесна скала над морския бряг. И аз стоях над пропастта като идиот. Нагоре — все тези петдесет метра стръмен, почти отвесен склон. Надолу — сто метра напълно отвесен. И сега накъде? Стоях дълго време, гледайки нагоре. Ще успея ли да изкача този склон? Е… отчитайки скалистата му повърхност… навярно да. Не сега, разбира се, а утре, когато стане светло. А какво ще ми донесе това? Ще се окажа на скалисто плато високо над морето. Надолу? Допълзях на четири крака до ръба на скалата. Тя бе обрасла с мъх и беше хлъзгава. Легнах на самия й край и погледнах надолу. Не, невъзможно. Абсолютно невъзможно. Ако имах много дълго въже, можех да го закрепя и да се спусна бавно край водопада. Но в снаряжението на десантниците нямаше въжета, само макара с нишка… С нишка и без игла. Интересно защо? Изпълзях надалеч от ръба, извадих макарата и размотах малко от нишката. Огледах я. Не беше нито памучна, нито копринена, някаква синтетика… Подръпнах я, не се късаше. Направих по-големичка примка и я надянах на една скална издатина, намотах свободния край отново на макарата и увиснах свил крака, люлеейки се на тънката бяла нишка. Тръсках се, люлеех се, отблъсквах се с крака от скалата. Нишката не се късаше. Аха! Сега предназначението на нишката стана ясно. С нея можеше да се върже пленник, можеше и да се използва като въже… навярно. Само че как да се спусна на такава тънка нишка, дори и да е по-здрава от дебело въже? Ще разреже ръцете ми за две-три секунди. Ако си омотая дланите с нещо, няма да удържа нишката. Нужен ми беше някакъв скрипец. Какво използваха алпинистите и катерачите? В паметта ми изведнъж ярко избухна фразата „полиспаст на жумари“. За съжаление зад него не стоеше никаква ясна картина. Но това вече даваше надежда! Бях в ситуация на избор, способностите ми се пробуждаха! С какво разполагах? С полиспаст със сигурност не. Дори смътно си спомних, не знам дали от базата със знания на функционалите, или от някаква популярна книжка, че полиспастът е система от скрипци, измислена едва ли не от древните гърци. Нямаше да успея да я измайсторя с подръчни средства. Жумарът ми беше тъмна Индия. Нещо съвсем специфично. Но не може цялата алпинистка екипировка да се състои от сложни устройства. Трябваше да има още нещо. По-просто. Колкото по-просто, толкова по-добре.

Повъртях нишката в ръце. Трябваше ми някакъв здрав метален предмет, около който да я прекарам. Някаква халка. И после, хванат за тази халка… Не, това нямаше да помогне. Нишката трябваше някак да се прегъва, за да може триенето да забавя спускането ми. Халката е нещо твърде просто. А ако халките бяха две? Две халки, два края… Гвоздей по средата не е нужен, необходимо е нещо като осморка, през която да прекарам нишката. Повъртях автомата. Ето го едното колелце — скобата, прикриваща спусъка. А сега, да допуснем, че второто е кръглият мерник. Ако прекарам нишката така, а после — така, и се хвана за цевта и приклада, ще е удобно да се държа. А какво ще стане с нишката? Прекарах нишката и проведох експеримент със същия скален издатък, като предварително свалих пълнителя и проверих затвора. Автоматът държеше нишката здраво. Мятах се, хванат за цевта и приклада — доста удобно. Но не се помръдвах надолу. А ако сега леко наклоня автомата, за да намалее триенето? Автоматът започна бавно да се плъзга по нишката. След миг коленете ми докоснаха скалата. Разтреперих се. Осъзнах, че спускането е възможно. Теоретично. Ако на макарата има достатъчно нишка. Ако възелът не се развърже и скалата не се строши. Ако нишката не се заплете в процеса на пускането. Ако… ако… ако… През нощта ще се събере цяла торба от тези „ако“. И аз за нищо на света няма да рискувам да се спусна. Значи разполагам с един час, докато се стъмни. По-нататък се стараех да действам, без да мисля. Прекарах нишката през „халката“ на автомата. Завързах свободния край за един скален издатък, който ми се стори най-удобен — през него минаваше издълбан от водата жлеб, нишката не можеше да се изплъзне. После се приближих до ръба на пропастта и с широк замах запратих макарата надолу. Известно време следих падането й, после тя изчезна от погледа ми. Надявах се, че се е размотала докрай. Надявах се, че дължината на нишката е достатъчна. Като се държах за автомата и му позволявах да се плъзга по нишката, допълзях до ръба на скалата. Спуснах краката си надолу. Сърцето ми блъскаше учестено в гърдите ми. Ох, майчице, какво правя? Аз съм психар, абсолютен психар, побъркан камикадзе, самоубиец, мазохист, идиот…