Белова

Оглавление

Нощта щеше да е студена, не си струваше да очаквам бриз откъм брега, стоях под клиф*, висок сто и седемнайсет метра…

[* Clif (англ.) — стръмна скала. — Бел.прев.]

Какво? „Осморка“? „Клиф“? Беше се задействало! Прекарах ръката си във въздуха в опит да отворя портал. Не, способностите ми не се бяха възстановили до такава степен. Но и съприкосновението с енциклопедичните познания на функционалите ме зарадва. Може би щях да разбера какво да правя по-нататък? Затичах се по малкия плаж, като скачах от камък на камък. Нахлулата отново възбуда търсеше изход. Да нощувам тук? Да плувам покрай брега? Да плувам навътре в морето? Бих се съгласил на всичко, което ми подскаже интуицията. Но нещата не стигнаха по-далеч от откъслечните знания от областта на геологията и алпинизма. Да не плувам. Да чакам. Да наклада огън и да се сгрея. Последната мисъл беше неочаквано ярка и убедителна. Може би инстинктите на функционал ме предпазваха от възпаление на белите дробове? Отворих раницата — нещо, което трябваше да направя още с излизането на брега — и започнах да вадя подгизналия багаж. За моя радост всичко не беше пострадало толкова, колкото се боях. Ципът на раницата, обикновен на вид, практически не беше пуснал вътре вода. Намокрило се беше само рулото тоалетна хартия, неволно изпълнило ролята на силикагел. Кутията кибрит се оказа суха. Сега трябваше да намеря дърва. Клонките и съчките на тесния каменист бряг се оказаха обидно малко. Затова пък сивите водорасли, изхвърлени от бурите или приливите, бяха на цели купища. Събрах ги на едно място и се замислих. Да се сгрея? Това ли ми подсказваше интуицията? Едва ли. Безмилостно разкъсах пособието по оцеляване на Твърд, направих яма в купчината водорасли и пъхнах там късчетата хартия. Успях да ги запаля с първата клечка. Водораслите се съпротивляваха няколко секунди, после започнаха да тлеят. Да, нямаше да ми е лесно да се сгрея на този огън. Виж, да се опуша — без проблеми.

Отдалечих се малко, взирайки се с любопитство в делото на своите ръце — гъст стълб черен дим, издигащ се на фона на скалата. Слабичкият пламък едва ли се виждаше далеч дори в здрача, но виж, димът… димът си го биваше. Ако се погледнеше откъм морето, издигащият се от самата вода димен стълб щеше да се види ясно на фона на скалите. Седнах на камъните, открих втория порцион и се заех да вечерям. Супата този път беше картофена, а за второ на десантниците се полагаха две кюфтета с фасул. Не съвсем обичайно съчетание, но в момента не бях придирчив. След половин час, когато вече бях хапнал и запалил цигара, видях на хоризонта бялото петънце на платно. Навярно в дълбините на душата си всички хора са расисти. Не, нямам предвид това, че всеки човек може да се докара до състояние, в което да проклина всички несродни нему, да възхвалява белите, жълтите или черните и да мрази черните, белите или жълтите — в зависимост от цвета на собствената си кожа.

Може и да е така, но не за това става въпрос. Имам предвид, че в кризисна ситуация подсъзнателно очакваме да срещнем някой, подобен на нас. В моя случай очаквах да видя бели. Европейци. За предпочитане руснаци, макар и от местните. Е, или нещо съвсем немислимо — зелени човечета, хора с кучешки глави или ходещи на два крака крокодили. Не беше ясно в какъв свят съм, но се предполагаше, че е родината на функционалите. Знаеше ли се със сигурност, че зад функционалите стоят именно хора, хомо сапиенс? Но когато корабчето се приближи дотолкова, че вече можех да го разгледам внимателно — голяма, дълга петнайсет метра яхта, като че ли само с платна, но иначе нищо, което да подсказва за диващина и изостаналост: кръгли стъклени илюминатори с чисти медни обръчи, електрически прожектор на носа, закрепен за въртящ се, сякаш оръжеен кръг — видях, че екипажът се състои не от бели, а от жълти. Помахаха ми с ръце, като че ли дружелюбно. Аз им махнах в отговор. От яхтата спуснаха лодка и двама души загребаха енергично с весла. Може би наистина бях някъде на моята Земя? В Югоизточна Азия? В нова Зеландия — казват, че там релефът е много разнообразен, ненапразно сега снимат фентъзи след фентъзи там…

Лодката се приближи до камъните. Двамата моряци се захванаха да я отблъскват с веслата, явно за да не пробият дъното. Аз ги оглеждах, застанал нащрек. Високи, мургави, чернокоси, с дръпнати очи. С бели униформени ризи със странна кройка, разтягащи се на раменете, като детски, с бели панталони. И защо моряците толкова обичат бялото? Изпирането със сигурност е по-трудно. — Скачай! — каза единият моряк, не стана ясно дали е заповед или предложение. Но планина ми падна от раменете. Разбирах езика. Явно не беше руски, но го разбирах. Не скочих — точно в този момент лодката се люшна към камъните и просто прекрачих. Веднага седнах на дъното. Моряците заработиха дружно с веслата, отдалечавайки лодката от брега. Аз продължавах да ги разглеждам доста безцеремонно. Японци? Не. Китайци? И на такива не приличаха много, макар че, разбира се, има най-различни китайци, там народите са като в Русия. Някакви малайзийци, индонезийци? Отказах се да се сражавам с географския си кретенизъм. Както казваше една моя позната, която бъркаше Абиджан и Андижан, Исландия и Ирландия, Гамбия и Замбия: „Какво искаш от мен, по география имах шестица в училище!“.

Във всеки случай моряците изглеждаха дружелюбни, не носеха никакви оръжия.

— Благодаря — казах аз, опитвайки се да завържа някакъв разговор.

— Вече се боях, че ще остана тук завинаги.

— Отдавна ли седиш тук? — попита единият моряк. Вторият го погледна неодобрително, но премълча.