Белова

Оглавление

— Лошо място? — попитах аз.

— Крайно лошо — съгласи се коларят.

— Тук убиха човек, не сте ли чули?

— Не.

— Двама приятели след работа седнали да пият вино. И… или виното се е оказало силно, или слънцето им е напекло главите. От дума на дума се разпалили, единият ударил другия по главата, а онзи хванал лопатата и…

— Ясно — казах.

— Отдавна ли е станало?

— Ами… — Андре се замисли.

— Значи тогава съм бил съвсем малък… Вече петдесет години оттогава. След този случай никой не обича това поле, а дървото… би трябвало да го отсекат, но нека стои за назидание… Осмислях чутото. Петдесет години? Убили са човек в пиянски бой и хората петдесет години странят от това място? Та в нашия свят щеше да се наложи да плюят на всяка улица, нямаше да им стигне слюнката. Какво беше това, някаква изкуствена, наложена им от функционалите неагресивност или следствие от духовната еволюция на човечеството? Не, може би е още по-просто. Как ще се промени психологията на хората, ако деветдесет и девет цяло и девет десети от населението на планетата загине? Ако оцелеят няколкостотин хиляди, нека да са дори милион — но на един-единствен голям остров? Писателите и режисьорите започват радостно да се наслаждават на ужасите на постапокалиптичното съществуване, всички тези банди кръвожадни изроди (желателно е да са напушени, раздърпани и на ръждясали мотори), побъркали се от случилото се военни (в движение е един стар танк без снаряди, командва го откачен майор, войниците тъпо изпълняват заповедите му) и религиозни фанатици (сексуално обремененият предводител на секта и кървавите ритуали, избиващи на канибализъм са задължителни).

Е, добре, всичко това е фантастика. А в действителност? Няма ли да се появи в съзнанието на хората глуха, жестока, подсъзнателна омраза към убийството. Тук, изглежда, се е случило нещо подобно. И не се е отразило добре на съществуващите религии. Случилото се не се е вписало в картината на техния свят. Енориашите са изгубили вярата си, пастирите са изоставали храмовете си. Само будистите са приели всичко за нормално. Най-вероятно и капитан Ван Тао не е възнамерявал да ме отрови — това би било твърде невероятна постъпка за този свят, дори когато става въпрос за безразсъден грабител на руини. Навярно в апетитните пелмени е имало банално сънотворно. И не с цел да ме завържат или оберат, а просто за да не буйства опасният гост през нощта. Андре спря каруцата и ми подаде юздата:

— Подръж… сви ме корема. Той скочи долу и се скри зад близките храсти. Конят мърдаше уши, махаше с опашка и с целия си вид изразяваше готовност да стои така, ако трябва до вечерта. Коларят се върна и промърмори:

— Няма да изпия нито капка бира повече в „Пияния делфин“! Нека напиват с нея делфините… като си делфин е лесно, можеш навсякъде… — Трябва да сварите кора от дъб и да изпиете водата, помага — казах аз със съчувствие.

— Знам, когато се прибера, веднага ще помоля дъщерята да свари… тя ми е умница. А ти какво, да не си лекар?

— Баща ми е лекар.

— А! Значи и ти ще станеш лекар — рече Андре с увереност.

— Я кажи, какво трябва да пият жените, когато са неразположени?

— Защо? — не разбрах аз.

— За да не се нахвърлят на хората.

— А… — свих рамене аз. — Валериан… глог.

— Наистина лекар! — зарадва се Андре.

— Само че не помага. Пак не е на себе си. Тя ми е млада… буйна… Той се замисли.

— А ако сърцето те пробожда?

— Пробожда или дави в гърдите?

— Пробожда. — Валериан. И глог.

— Я виж ти… Останах с впечатлението, че моите препоръки не са нещо ново за него. По-скоро коларят се възползваше от случая, за да провери своя лекар, даващ му толкова прости и следователно предизвикващи недоверие съвети.

— А при Дитриш по лекарски дела ли отиваш? Разбрах, че няма смисъл да се отказвам от чуждата специалност. Каквото и да се е случило в света, хората винаги ще се интересуват как да лекуват своите и чуждите болежки. При това за своите ще питат лекарите, а чуждите ще се опитват да лекуват сами.

— Не съвсем. Казаха ми, че е много умен човек.

— Умен е — потвърди Андре без сянка на ирония.

— Добър и умен човек. Цялото им семейство беше такова. И дядо му, лека му пръст, и баща му също беше златен човек. Сестра му е по-обикновена, вятърничава девойка и празноглава, макар и не пропаднала. А Дитриш е умна глава. Трябва да се жени по-скоро и да му се раждат деца, че всички сме смъртни и хубавият род трябва да се продължи… Това явно му беше болна тема и той нямаше да пропусне да поговори за нея. Но аз се възползвах от случая и попитах:

— Той ерген ли е?

— Аха. Та той е съвсем млад, трябва да ти е връстник. Но е умен! Последната фраза прозвуча оскърбително, макар че Андре едва ли беше вложил такъв умисъл в нея.

— Ясно. — Замислих се. Кой знае защо, бях твърдо убеден, че меценатът и земевладелец Дитриш е възрастен човек, който най-малкото може да ми бъде баща. А изведнъж се оказа връстник. Хубаво ли е това или лошо? Като че ли е хубаво. Ако реша да му се разкрия, колкото по-млад е, колкото по-неразмътен е погледът му, толкова по-лесно ще ми бъде.

— Кажете, Андре, чували ли сте да се говори, че в планината над чифлика на господин Дитриш има някаква сграда? — попитах аз.

— Висока, като кула. Андре се забави с отговора. Извади цигарите и ми предложи още една. Аз запалих, досещайки се, че отговорът ще бъде утвърдителен.

— Чувал съм. Как да не съм чувал. Познавах трима души, които казваха, че са я виждали. Какво виждали са я… и сега да погледнат към планината, ще я видят. Единият даже замина на запад, за да не му се мярка. Погледнах накриво планината. Извитото ветрило безсрамно блещукаше под лъчите на показалото се в пролука между облаците слънце.