Белова

Оглавление

Приседнах на пейката в двора на стара триетажна къща — оронена мазилка, подпрени с парчета от релси малки балкончета с извити нащърбени колонки, бели стъклопакети в стари сиви рамки. В сградата имаше нещо неуловимо московско — от старата, следвоенна Москва. Навярно наистина беше построена от московски строители? През войната Харков е бил разрушен почти до основи, няколко пъти е бил завладяван ту от едната, ту от другата страна. Така че е бил построен отново, от цялата страна, и се е получил на места подобен на Москва, на места — на други градове…

Как да намеря жената на име Василиса? Когато самият аз бях митничар, имах чувство за посока, което ми помагаше да се върна към скрития в старата водонапорна кула кръстопът между световете. Но дори тогава не чувствах чуждите портали. А и разпознавах функционалите едва при среща лице в лице. Идеята ми да дойда в Харков, да намеря Василиса и да я помоля за помощ, си беше доста съмнителна от самото начало. Да, ние някак от първия момент си станахме симпатични един на друг. И изпитвахме неприязън към неведомите кукловоди, които ни бяха направили функционали. Василиса, както разбрах, по принцип беше доброволен отшелник и не контактуваше особено често с колегите си. Но защо реших, че ще тръгне да ми помага, рискувайки всичко? Само защото я познавах по-добре от останалите митничари? А и това не беше сигурно. С немския митничар си общувахме не по-малко дружелюбно… едва не се побратимихме…

Докато в главата ми минаваха тези невесели размисли, аз пушех, подгизвах и изпадах в депресия. Какво правя тук? Не е ли по-добре ясно да покажа на функционалите, че изобщо нямам намерение да воювам с тях… че могат да ме оставят на мира… Току-виж се получи? А аз ще се върна вкъщи. В „Бит и байт“ ще ме нахокат за самоотлъчката, но сигурно ще ме вземат обратно. Че дори и да не ме вземат! Какво, да не смятам до старини да пробутвам на пъпчиви тийнейджъри „яки видеокарти“ и да доказвам на престарели счетоводители, че „този компютър е много мощен, с мишка, монитор и интернет“! Ще постъпя в университета. Във Физико-математическия факултет. За да… изобретя машина за преминаване между световете. Ще се намъкна на Земя-1… не, по-добре на Земя-0, която, както предполагам, стои зад всичко това. И ще им дам да разберат! С два меча на гърба и автомат на гърдите! Поръсен със светена вода и изучил тибетската бойна магия! Всичко — в духа на фантастиката на Мелников…

Спомняйки си за Мелников, неволно се сетих и за Котя. И ето в този момент се почувствах съвсем скапано. Станах, загасих втората цигара, която бях запалил веднага след първата, и тръгнах през двора. Харков е голям град. Метро и всичко останало, както си се полага. А на първо място — огромно количество къщи. Тук не бяха пестили площ, строителството беше високо само на отделни места. Но защо Василиса е оттук? Ако беше от някой уютен малък Бобруйск…

Следващите няколко двора — мокри, мрачни, унили — преминах потънал в мислите си и без да забелязвам почти нищо. Къщите бяха на хълм, между тях се виеше асфалтиран път, заобикаляйки дъсчените огради на градинките отпред — странна особеност на милионния град, едва ли разрешена от закона. Но на юг всичко е по-лесно. Далеч от идиотската схема „разрешено-неразрешено“, по-близо до реалния живот. Беше напълно възможно жителите спокойно да си отглеждат лучец и копър направо до входа…

А после нещо ме накара да спра — близо до тясната алея на изхода от поредния двор. Това „нещо“ беше трудно да се предаде с думи. На самата граница между реалното и приказното, видяно и доизмислено — като бърза сянка, зърната с периферното зрение и потънала в нищото. Огледах се. Заслушах се. Ако разчитах на притъпеното ми от цигарите обоняние, нямаше да усетя нищо! Този двор беше _различен_. Тук не бяха окапали всички листа от дърветата. Завесите на прозорците бяха по-ярки. На первазите им пламтяха цветя — тържествуващо, подигравателно, сякаш произлизат от розовия храст на Герда и Кай. Черен котарак, излежаващ се на багажника… пардон, на капака на запорожец… направо лъщеше, а и по размери можеше да се мери с тръстикова котка или малък рис. Между другото, и древният запорожец изглеждаше удивително бодро. Не реставрирана чудесия, не купчина вторични суровини, а именно кола — малка, но жилава. А и градинките пред къщата бяха заобиколени с кована ограда. Боядисана в отвратителен цвят, при това зацапана, но си беше истинска кована ограда. В тънък десен се преплитаха ягодови листа и гроздове на лоза. Над къщата, като последен щрих, се извисяваше кован ветропоказател — не някакъв си там банален петел, а дракон, разперил криле и изпускащ от зъбатата си паст разклонените езици на пламък. Стоборът от телевизионни антени по околните къщи сочеше към небето като пиките на отбраняваща се армия, забелязала неканен гост. Засмях се. Това беше като визитна картичка на Василиса — функционалът-митничар, раздаваща наляво-надясно изковани от нея предмети. Сега оставаше само да съобразя как изглежда митницата й отвън. Тя иронизираше нещо за кули, които винаги се появяват при мъжете… фройдизъм, демек…

Аха! Нейната митница беше просто къща. Без никаква екзотика. Зданията, към които са прикрепени нашите „функции“, сами по себе си са съвсем обикновени. Може да ги зърне напълно нормален човек. Но да зърнеш и да видиш не е едно и също. Бившата камериерка, понастоящем функционал-камериер Роза Бяла, открила в гладните години на гражданската война магазин с продукти само защото са я поканили на този адрес. Всички останали — и гладните червеноармейци, и готовите на всичко бандити, и скъталите злато „буржоа“ — отминавали, мечтаейки за къшей хляб, и не виждали „маринованите зеленчуци, хамсията, червения и черен хайвер, телешкото филе…“