Белова

Оглавление

— Никой? А вашата власт? — Императрицата е много уважавана в обществото — каза Дитриш, като внимателно подбираше думите си. — Но реалната й власт не е особено голяма. Ние… как да ти кажа… не се нуждаем кой знае колко от управление. Има полицаи, но няма армия, както в Древността. И изобщо отношението към надхората никак не е лошо. Почтително е. Уважение, леко опасение и свещен трепет. Не се появяват често, на никого не вредят, купуват от авантюристите предмети от континента и се учат да ги използват. Лекуват. Веднъж тук имаше… е, не война, при нас няма войни. Но спор между две селища. Заради обработваема земя. Тя не е много, центърът на острова са безжизнени планини…

— Да, бях там — казах мрачно аз.

— Но надхората прекратиха спора. Не със сила, разбира се. И дадоха участъка земя да се ползва от трето селище. Всички останаха доволни.

— Все пак те управляват.

— Наглеждат ни. И за това ги уважават. Има сила, която, ако се наложи, ще въведе ред. Всички знаят това и са доволни.

— А ти?

— На мен не ми харесва онова нещо над главите ни — отговори мрачно Дитриш.

— Не ми харесва и това е… Гладен ли си?

— Ами…

— Да влезем вътре! Ще наредя да ти дадат стая и да сложат масата.

— Всъщност аз си взех стая в хотел… — започнах аз, но Дитриш така изразително се усмихна, че престанах да се дърпам.

— Благодаря. Благодаря за поканата. Но имай предвид, че съм опасен гост. Тези добри надхора могат да се появят за мен.

— Нека опитат — каза Дитриш не особено уверено.

— Нека само опитат. Това ще бъде скандал.

— Те не се боят от скандали.

— Да вървим — потупа ме той по рамото.

— Да става каквото ще… — Когато вече бяхме при самата врата, добави тихо:

— А ти… наистина ли си убивал живи хора?

— Да — отговорих.

— Но те бързо станаха мъртви. Приготвиха ми не само стая. Флегматичен възрастен мъж, явно един от старшите слуги в къщата, ме съпроводи до втория етаж, в стаята за гости, някак много внимателно я огледа, кимна доволно и се оттегли. Аз се възползвах, че в съседство със стаята има баня, и с удоволствие се изкъпах — за пръв път след Твърд. Тук нямаше електрическо осветление, само свещи, но имаше топла вода и доста нормален душ над огромната мраморна вана, а също сапун и шампоан. Когато се бършех с огромната мека кърпа, на вратата се почука деликатно, после тя леко се открехна и нечия ръка положи купчина дрехи на каменния под. Те явно бяха от гардероба на Дитриш, но ние наистина се оказахме доста близки по телосложение. Вкусовете на Дитриш също се оказаха близки до моите. Дънки, или нещо толкова подобно на тях, че нямаше смисъл да търся друга дума — и цветът беше тъмносин, и материята плътна, а джобовете бяха закърпени на ъгълчетата. Ризата беше просто карирана червено-синя риза и се закопчаваше нормално, не по техния странен маниер „на рамото“. Обувките не бяха нови, но явно бяха много удобни за ходене по планините. Всичко беше чисто, а бельото и чорапите изглеждаха нови.

Замислих се. Дрехите бяха по-скоро за поход в планините, отколкото за мирно хранене. Впрочем Дитриш веднага поясни всичко, когато слугата ме съпроводи в трапезарията.

— Специално помолих да ти дадат такива дрехи. За да ти е удобно, ако се наложи да напуснеш бързо къщата. Точно затова обувките са поносени и разширени.

— Предвидлив си — казах аз.

— Много предвидлив — отговори Дитриш с тъга.

— Понякога прекалено. Но това е по-добре, отколкото да се намериш в небрано лозе. Масата беше сложена, но за мое облекчение там никой не прислужваше. Дитриш явно се беше погрижил и да не ни пречат да разговаряме.

— Иска ми се да те разпитам за много неща — каза той смутено.

— Но ти си гладен. Хапни си, а през това време ще ти разкажа онова, което знам аз. Хапнах си. С огромно удоволствие. Първо имаше патица в портокалов сок. Нещо китайско, макар и претърпяло изменения в този свят. После гъста супа от миди, риби и октоподи, или сепии, нарязани толкова на ситно, че не можеше да са разбере какво са. Вече се примирих, че тук, както и в Аркан, започват яденето с второто. Явно и на Аркан бяха пренесли този навик оттук? Може би наистина това не беше точно бъдещето на моя свят? Макар че, разбира се, да се правят такива заключения въз основа на обедните церемонии е загубена работа. През това време Дитриш разказваше обстоятелствено и подробно. Започна от самото си детство — как е видял кулата, но никой не му повярвал, освен баща му. А баща му наредил да мълчи. И му обяснил, че онези, които виждат кулата, могат да бъдат взети от надхората. Дитриш така и не разбрал дали в тези думи има някаква истина. Той дори не знаел дали баща му вижда кулата; майка му и сестра му със сигурност не я виждали. Но той бил послушно момче и спрял да говори на тази тема. Понякога се изпускал, разбира се, но не често… Той разказваше за семейството си, за целия род Дитриш, чиито корени били някъде в мрака на вековете, във времената преди неведомата катастрофа, променила света. У мен се създаде впечатлението, че това е било наистина хубаво семейство, което не се домогва до властта, а се ползва с уважение на острова. Дитриш ми разказа и всичко, което знаеше за надхората. Те се появявали в града най-често по време на пролетните панаири и празненства. Изкупували донесените от материка артефакти. Дори част от тях се веселели заедно с всички — например войниците посещавали местните девойки с леко поведение. От думите му стана ясно, че забременелите при такива посещения проститутки се смятали за големи късметлийки и обикновено след това си намирали добра партия да се омъжат — ако го искат, разбира се. Впрочем надхората изобщо не се интересували от своите изтърсаци и те израствали като съвсем обикновени деца, с тази разлика, че се смятали за добра партия. Помислих си, че по такъв весел и неофициален начин Функционалите обогатяваха генофонда на човечеството.