Белова

Оглавление

— Каква трета? — промърморих аз.

— „Телемахиада“. За теб това не е важно. Но да допуснем, че си искал да знаеш как Едгар По би довършил „Ледения сфинкс“. Защо да не направиш така, че това да се случи? Или те огорчава резултатът от битката при Грюнвалд. Преиграй я. Помогни на Валенрод, спаси Великия магистър. Виж какво ще стане със света.

— Защо? — възкликнах отново.

— Но защо? Защо да се карат мъртъвците отново да влизат в бой? Защо да се прекроява миналото, когато може да се твори бъдеще?

— Без причина — отговори раздразнено не-ангелът.

— Москва не е на море и това е обидно. Какво пък, трябва да попаднеш там, където земната кора е още жива и еластична. Не можеш да си представиш какъв ефект върху бъдещето може да окаже само една малка бомба на нужното място… и най-важното, в точния момент. И ето, че излизаш от малкия си апартамент и отиваш пеша на плаж, размахвайки кърпата си…

— Не разбирам — казах аз.

— Не, разбирам, това е яко, и тази „телемахия“, и живият Пушкин, и морето пред вратата. Но за какво сме ние, функционалите? На Дантес е можело просто да му се сипе разхлабително в кафето… Неангелът се засмя.

— Как за какво? За какво можем да бъдем ние, функционалите? За да изпълняваме функцията си. Ти регулираше използването на порталите, теглеше тихомълком енергия от пустотата и ги държеше отворени. Хората пътешестваха от свят в свят. А аз наглеждам музея, пазя експонатите, провеждам екскурзии… Искаш ли да ти уредя една обиколка? Това е интересно.

— През първите години — сигурно да — казах аз. Неангелът кимна.

— Все пак разбираш нещичко… Може би просто не си уцелил правилната функция? Ти си млад, с младите често възникват проблеми. Може би да станеш куратор на вашия свят? Заседя се приятелят ти Котя стотици години на една работа…

— Какви стотици? Той каза… Неангелът се затресе от смях. Облегна се на блестящия си меч, по който пробягваха бели пламъчета. — Той какво ли не ти е казал… Не го съди строго, изплашен е. Разбира, че такива ситуации се разрешават само по един начин. А не може да те убие. По принцип в твоя свят нито един функционал не би рискувал да те пипне. Цялата реалност на света ще се сгромоляса.

— Защо? — попитах аз. — Няма да ми отговориш, нали?

— Ще ти отговоря. Защо не? Ти имаше вектор на развитие, опасен за пътя, по който вървеше твоя свят. И автоматично стана кандидат за функционал… е, или просто за унищожение. Понякога постъпват и така, уви… Но твоят приятел, блестящият куратор и умел манипулатор, все пак се оказа сантиментален. Лично пое опеката над теб, подбра ти такава функция, която да се окаже максимално интересна. Но му се объркаха сметките. Ти се развихри. А когато той в паника беше готов да те унищожи — ангелът разпери ръце, — беше станало късно. Ти вече функционираше. Ти беше част от всички Кириловци на всички светове. И в тези светове ти все пак играеше някаква важна роля, всеки опит да бъдеш унищожен ти възвръщаше способностите, даже стократно… А ако все пак бъдеш убит, можеш да потопиш след себе си целия свят. В небитието. Или… — Не-ангелът помълча.

— Или така, както при нас. Частично потопяване. В което също няма нищо хубаво.

— А сега какво?

— Сега… — Не-ангелът въздъхна. — Можеш да убиеш Константин. Е, ако се постараеш, просто ще го изместиш, ще го отървеш от функцията куратор. Нека живее хубав обикновен живот, ще му бъде от полза. Все пак може и самият ти да загинеш. Но се боя, че на твоя свят няма да му е лесно…

— Винаги има трети избор.

— Разбира се. Можеш да напуснеш своя свят.

— Вече го напусках. Пратиха ми спецчасти от Аркан…

— О, тогава го беше напуснал, за да се върнеш. А и се бяхте наговорили с твоя изплашен куратор. Ако си отидеш напълно — в Твърд, тук, във Вероз, — ще те оставят на мира. Аркан е специализиран свят, това е службата за държавна сигурност на функционалите. Обикновени сурови момчета. Но аз ще поговоря с тях, ще им напиша обосновано за твоето решение. Гарантирам, че няма да те пипнат. Във всеки случай това би струвало скъпо на всички. Той млъкна. А аз стоях, отпуснал оръжието си, и мислех за Вероз. За тихото уютно градче с гъгнивото име Кимгим. За странния Орисултан. За хилядите доволни от живота градчета, напълно подходящи за живот. Или Твърд. Не ми допадат тези религиозни диктатури, но привличаше твърдото им желание да вървят по свой път. А и те не се подчиняваха на функционалите. А и, като се замисли човек, този безстопанствен свят също беше интересен. Тук имаше музеи, които можеха да се разглеждат с десетилетия. Тук имаше земи, които бяха безлюдни, но запазили останките на цивилизацията, създала функционалите — и загинала заради това.

— Какво избираш? — попита не-ангелът. — Имай предвид, че никой не иска да те приковава към един свят. Само остави своята Земя на мира. И ще можеш да се ползваш от услугите на другите функционали — това е велико благо.

— Ти си главният тук, нали?

— Ние нямаме главен — отвърна раздразнено не-ангелът.

— Аз съм пазител на музея. Различавам се от хората, защото човек, дори функционал, не може да оцелее на континента. Но нямаме главен, просто нямаме!

— Съблазнително предложение — казах замислено.

— Но много сложен избор…

— И ти какво избираш?

— Нещо четвърто. Засега не знам. Но ако са ти дали лист с редове, пиши странично.

— Боя се, че мнозина ще ме осъдят — каза тъжно не-ангелът.

— Особено ако твоят свят изчезне напълно. Но в така създалата се ситуация… четвъртият избор ще бъде смъртта ти. Той бавно тръгна от мястото си. Аз вдигнах глупавия си автомат и не-ангелът спря. Нима се боеше от такова несериозно оръжие?