Белова

• Предыдущая
• 84/90
• Следующая

— Така и си мислех, че ще кажете нещо подобно — усмихна се смутено мъжът. Потърка горната част на носа си.

— Та как го казахте? Ганглии? По цялото тяло? Добро сравнение.

— Може и да няма мозък — казах аз.

— Но виж, нерви трябва да има. Решения може да взема всеки, на когото това му влиза в задълженията. Но някой трябва да отнесе сигнала от рецептора до ефектора. Дори и ако по пътя на обработването на сигнала не се намесва никакъв мозък… от кого е писмото? От пан Пшебижински?

 — Какви ги говорите! Той още пише. А и писмото му няма отношение към вас, то е такъв вопъл на душата… насочен към куратора или към службите на Аркан. Честно казано, не знам как ще му се получи.

 — Тогава от кого е? — попитах аз тъжно плика. Стар-престар, с марка за пет копейки, надпис „СССР“ на марката и смешен горд надпис „АВИА“. На плика не беше написано нищо. — Много добре знаете, Кириле. Това писмо е от вашия лекомислен и сантиментален приятел Котя. Някакъв доста надут опит да ви призове на дуел. За съжаление всичко са върна към положението от миналата седмица. Вие двамата не можете да се спогодите, както и предупреждаваше пазителят на музея. — Той жив ли е? — Преди половин час беше жив. Отнесох негово писмо до Аркан. Знаете ли, направили сте му добро впечатление. Той е за това да спрат да ви преследват и да станете куратор на Демос.

— Какво неочаквано дружелюбие… — промърморих аз. Разпечатах плика.

— А вас не ви ли е страх от арканците? Щом обикновен куршум от автоматите им поваля пазителя…

— О, не се бойте, Кириле. Първо, работата не е само в куршума, но и в това кой стреля. Второ… Аркан е напълно безопасен. Той се занимава изключително със своите функции. Управлява световете, поддържа реда в тях…

— Защо управлява световете?

— За да има желаещите къде да отидат, Кириле.

— Да отидат? Та ние сме привързани.

— А защо реши, че става въпрос за функционалите?

— Пощальонът намести очилата си.

— Ти през цялото време повтаряш една и съща грешка. Смяташ, че ние сме нещо повече от слуги. Кириле! Първобитните времена, в които най-силният е означавало най-главният, отдавна са отминали. Най-умните търкат панталони в лабораториите. Най-силните напрягат мускули за забавление на публиката. Най-ловките и смелите работят като телохранители, най-точните стрелци и най-безмилостните са наемни убийци. О, да, ако имаш прекрасен глас, ще станеш световноизвестна звезда и концертите ти ще пълнят стадиони. Но ти въпреки това ще пееш на партита на мултимилионери и на преговори между политици, ще дереш гърло заради куп преситени старци и самодоволните им деца. Ще имаш много дълга каишка от коприна или верига от злато. Но така ли иначе ще бъдеш на синджир! Какво искаш, да намериш властта? Та тя е навсякъде наоколо, Кириле! Властта — това са парите, положението, връзките. Когато някой солиден човек е минал през твоята кула, за да отиде на концерт в друг свят, ти какво — не разбра ли, че функцията ти е да си портиер на вратата? Искаш да ни унищожиш? Унищожи цялата власт на света! Само че ще дойде друга власт и пак ще се окаже, че ние сме им нужни… Какво искаш да ми кажеш? Сигурно за Твърд? Нищо особено, същата тази власт, но изолирала се по идейни съображения! Така съветските вождове отиваха да почиват в Сочи, въпреки че им се искаше в Ница! Та и твърдоглавите кардинали вместо функционали-слуги предпочитат да създават свои… биологични функционали. Нищо, ние не бързаме. Ще минат години, ще им стане твърде тясно и ще дойдат при нас. Първо с предложение за мир, после — за сътрудничество. А след това ще открият, че в Библията даже се изказват положително за такова устройство на света, и ще се обединят с всички светове на Веригата… Той свали очилата си и ги потърка. Заговори вече с явно раздразнение:

— Ти сигурно си мислиш: „Сега ще грабна ножа или тази стоманена джунджурия, силите ще ми стигнат и ще наложа гадината пощальон. Пощальонът е виновен за всичко“. Но аз не съм виновен, Кириле. Аз изпълнявам своята функция. И когато умра — а ние всички рано или късно умираме, — някой ще се събуди и жена му и децата няма да го познаят. Той ще излезе на улицата и ще види малка кола с ключ в стартера. Ще седне в нея. И ще разбере, че това е неговата функция. От свят в свят с писма и телеграми, вестници и бележки… Ако той не се справя, ще дойде още един пощальон. Да, според твоите разбирания за ръководството аз съм много по-важно звено, отколкото всеки куратор или увлеклия се в живеене до загуба на човешкия си облик пазител на музея. Но и аз съм само звено. Абсолютно заменимо. Както всички нас. Една личност не означава нищо в мащабите на историята, важна е само функцията. Ако знаеш само колко хора се налага да се прахосат, за да се предотврати една-единствена война! Святото място… не остава незаето. — Аз бих казал иначе. Калта ще намери свинята. Пощальонът изсумтя. Погледна си часовника.

— Какво, ще ме убиваш ли? Не? Тогава чети писмото, трябва да отнеса отговор. Извадих листа, откъснат от обикновена ученическа тетрадка, и изсумтях.

— Да, вие с Константин си приличате — каза пощальонът.

— Ако са ти дали лист с линии, пиши странично… Не го слушах. Четях.

 Кириле! За мое огромно съжаление събитията приеха именно онзи обрат, от който аз и, смея да се надявам, ти, се бояхме. В този план на битието няма място за нас двамата. Разбирам твоето нежелание да напуснеш света си. Нещо повече — аз на твое място бих постъпил по същия начин. С настоящото писмо официално те призовавам на дуел. Мястото, времето и допустимото оръжие предлагам да избереш ти. В така създалата се ситуация не мога да ти пожелая успех, но приеми моите уверения в искрено дружеско отношение и т.н. @ Твой приятел Константин. P.S. Илан ти праща поздрав. Мисля, че не си струва да я поставяме в течение на случващото се. Честно казано, доста си поживях на този свят. Извини стария византийски безделник за постоянното лъгане. Но аз така съм свикнал да живея различни животи, че понякога сам на себе си не вярвам. C$