Теории за полета

Оглавление

Времето течеше. Гласовете в коридора отвън се приближиха и станаха по-гръмки, после изчезнаха.

Внезапно Петрович вдигна поглед. Примижа и побутна нагоре очилата си. Сърцето му се разтуптя по-бързо и приливът на кръв накара кожата му да се облее с пот.

Той се вкопчи в идеята си и всичките му действия придобиха спокойна прецизност. Пресегна се към молива и обърна хартията с празната страна отгоре. Започна да чертае диаграма и когато приключи, нанесе няколко цифри към нея.

Петрович остави молива и провери решението.

- Дубина - каза си той шепнешком. - Дурак, болван.

От ръба на масата натруфената сфера му се при-смя за последен път. Сега вече щеше да я подчини. Пресегна се, обгърна я с длан и я подхвърли толкова небрежно във въздуха, че му се наложи да се хвърли с главата напред през бюрото, за да я хване.

Улови я сръчно по пътя й надолу, давайки си сметка, че тя в никакъв случай не бива да докосва отново пода.

Отиде при вратата, отвори я и престъпи през прага. Двамата полицаи от охраната, облегнати на стената край асансьора, доловиха настроението му.

Единият сръга с лакът другия, който се обърна и видя как светлорусата коса и безмълвната усмивка на Петрович се приближават уверено към тях.

- Доктор Петрович - попита единият, - проблем ли има?

Петрович вдигна сферата пред него.

- Отстъпете - каза той. - Дайте път на науката!

Той се затича надолу по стълбите; спусна се два етажа, плъзгайки ръката си по парапета, като само от време на време се хващаше, за да може инерцията му да го носи към широките стълбищни площадки. Сега не беше време да стои пред асансьора и да потропва нетърпеливо с крак, чакайки бавнопълзящата кабина, от която и без това го побиваха тръпки. Нещата бяха спешни, срочни, належащи.

Втори етаж: неговият професор му беше дал двама студенти специализанти и той не беше много наясно какво да прави с тях. Можеше поне да ги компенсира за седемте месеца безсмислена работа, като ги включи в предстоящия експеримент. Така или иначе, се нуждаеше от свидетели. И от тяхната изпитателна установка. Която можеше да е завършена, но можеше и да не е - Петрович не беше виждал никой от студентите от седмица, или може би от две.

Във всеки случай беше сигурен, че ще ги разпознае веднага.

Той отвори с ритник вратата към лабораторията им и влезе вътре. Те бяха там, седнали пред отворен дървен куб, в който бе опъната заплетена мрежа от кабели. През координатната мрежа на екрана на един осцилоскоп - стара училищна катодна тръба - пулсираше зелена линия.

Жената, руса, с кожа, бледа като пергамент, с призрачносиви очи - Макнийл, да, това беше името ?, - му хвърли поглед през рамо. Когато видя изражението на Петрович и предмета в ръцете му, тя скочи на крака.

- Довършили сте го.

- Това ли? Преди около седмица. Трябваше да ви кажа, но не това е важното сега. - Той се приближи към металната маса на колелца. По стара традиция новото оборудване беше монтирано насред лабораторията. Старото беше избутано до стената, за да бъде разглобено за части или просто да си стои там като експонат.

Той разгледа колекцията от трансформатори върху горния плот на масичката. Когато клекна да огледа дол-ния плот, видя няколко електроизмервателни уреда и нещо, наподобяващо свърхмощно превключвателно устройство от електрогенератор.

- Някое от тези неща трябва ли ви?

Той почака за отговора половин секунда, преди да хване масичката със свободната си ръка и да се опита да я преобърне. Някои от феритните трансформатори бяха доста масивни и той не успя да се справи само с едната ръка. Макнийл и мъжът - мозъкът на Петрович беше твърде претоварен, за да се сети за името му - се спогледаха.

- Ти - каза той на мъжа, - дръж.

Подхвърли му сферата и без да дочака да види дали я е уловил, подпъхна крак под едното колелце на масата и я надигна. Съдържанието й се плъзна по плота и се стовари на купчинка върху стария балатум.

Петрович изправи отново масичката и се огледа за нужните му неща.

- Докарай захранването тук - посочи той и Макнийл хукна да го донесе. -Както и онова снопче с проводници. Някакъв мултицет, какъвто и да е. И учебника на Муханов.

Другият студент стоеше като вцепенен на мястото си и държеше сферата така, сякаш бе направена от кристал. Хуго Домингес, това беше името му. Той фъфлеше.

- Държиш ли здраво?

Домингес кимна безмълвно.

Учебникът по квантова гравитация се озова последен на масичката и Петрович отново я хвана за дръжките.

- Така. Елате с мен.

Макнийл тръгна редом с него.

- Доктор Петрович - каза тя.

Усещането бе също толкова странно, както и когато си мислеше, че е женен. Доктор. Какво друго можеше да направи университетът, освен в първия удобен момент да го удостои с титлата?

- Да?

- Къде отиваме?

- В мазето. И се моли на бога, в който вярваш, да не се озовем над някой от подземните тунели на метрото.

- Мога ли да попитам защо?

- Разбира се. - Стигнаха до асансьора. Той се наведе над количката и натисна бутона, за да извика кабината.

- Добре - каза тя, увивайки кичур коса около пръста си. - Защо?

- Защото каквото и да правех досега, не се получаваше. Но този път ще стане. - Асансьорът звънна и вратата се плъзна встрани. Петрович огледа добре вътрешността на кабината, стисна зъби и вкара масичката. Подир нея избута вътре и студентите и след миг колебание на прага и самият той влезе.

Пресегна се през рамо и натисна с палец бутона за мазето, маркиран с „М". Докато асансьорът се спускаше, двамата го поглед-наха в очакване.