Теории за полета

Оглавление

Петрович знаеше, че по-късно ще съжалява, но все пак попита: „За какво говориш, чёрт?".

[Ти отказа да заявиш, че си влюбен в жена си. И въп-реки това с всичките си действия го потвърждаваш.]

Миямото беше започнал да проявява силен интерес към онова, с което се занимаваше Петрович. Той изкриви глава, за да види какво е написано на екрана, но Петрович затвори играчката, преди японецът да успее да разчете и една дума.

Аватарът се усмихна; Петрович мразеше това изражение, защото знаеше, че необятният интелект, който се криеше зад рошавата коса и престорената невинност, отново е спечелил точка над него и изпитва перверзно удоволствие от това.

- Да не би да правиш нещо, за което трябва да знам? - Миямото се наведе напред и Петрович видя собственото си отражение в тъмните очила.

- Не.

Аватарът се запъти към тълпата, обърна се и махна с ръка. Беше направил да изглежда така, сякаш преминаващите фигури го скриват от погледа на Петрович, което си беше чиста загуба на процесорно време; той просто се фукаше.

Петрович прибра играчката в джоба си.

- Да тръгваме.

- Имате ли представа как да се промъкнем през това безумие?

- Да.

Следвайки аватара, Петрович си проправи с лакти път през тълпата и навлезе в лабиринта от странични улички. Потокът от хора се придържаше към главната улица, воден от стадния инстинкт и картите, които бяха започнали да се разпадат. Лабиринтът от високи градски къщи и къси прави улички сигурно изглеждаше объркващ и плашещ на обикновения беглец, чиято главна грижа беше да стигне до моста преди взривяването му. Така че Петрович и Миямото продължиха с лекота по пътя си към Падингтън. Трябваше да прекосят Съсекс Гардънс и да слязат от Еджуеър Роуд, който се беше задръстил от коли и изнервени хора, но след това отново се върнаха на малките улички пред станцията.

Аватарът тичаше пред тях, спираше да ги изчака, след което отново се втурваше напред, пришпорвайки ги да го следват.

Прейд Стрийт не се различаваше особено от останалите улици, по които бяха преминали. В единия си край се сливаше с друга улица. Когато Петрович скочи на пок-рива на първата изпречила му се кола и се приготви да се прехвърли на следващата, събралата се тълпа вече се намираше на ръба на бунта и обстановката се беше нажежила до крайност.

Чу се предупредителен вик. Петрович се обърна и видя Миямото, който се опитваше да запази равновесие на покрива на колата, от която току-що бе скочил той. Японецът беше извадил меча си и с един плавен замах поднесе пеещото острие на косъм от зачервеното озъбено лице на някакъв мъж, който бе застанал под него.

- Пистолета - извика Петрович.

Миямото посегна към колана си и му подхвърли оръжието над тълпата. Петрович го улови и с надеждата, че вече всички глави са се обърнали към него, стреля три пъти във въздуха.

Ехото от изстрелите, усилено от стъклата и тухлените стени, успя да накара всички да се свият от страх. За миг хората се спряха, приклекнаха и започнаха да се оглеждат за прикритие.

А Петрович вече го нямаше там: кола, кола, последен скок, след който се стовари върху някакъв куфар на колелца и човекът, който го дърпаше, се претърколи и се затича по тъмния страничен път, който минаваше успоредно на потока от хора.

Миямото също се възползва от възможността. Стиснал голия меч в ръце, той тръгна по стъпките му. Първи, втори, трети скок, право на мястото, освободено от падналия човек, след което се втурна след развяващите се пешове на Петрович.

Зад тях се понесе вълна от викове и крясъци, която се разпростря, подгрявана от паниката и страха: в централната Метрозона има Външни. И малкото царящ ред се изпари за миг. Двамата оставиха след себе си единствено хаос.

17.

Достъпът до железопътната линия беше улеснен от ивицата потрошена зидария, стомана и стъкло, простираща се на североизток и югозапад -линията Чуо, която водеше до Шинджуку, в сърцето на Новия джихад на машините. Носещите греди, които свързваха платформите на Падингтън, бяха натрошени и покривът се беше срутил, оставяйки подир себе си хаотично разхвърляни монолитни парчета, стърчащи като зъби.

Петрович си проправи път през отломките, опитвайки се да не забавя ход. Миямото продължаваше да го следва, като на моменти го настигаше, после отново изоставаше. Но отпред винаги беше облеченият с торбести дънки аватар, който не се смущаваше от разните неудобни препятствия като движещите се повърхности, големите разстояния и смазващата умора.

Той се спря на ръба на лъскавите релси, които се простираха недокоснати в едната посока, изкривени и обгорели в другата, и се обърна назад. Очевидно се забавляваше за сметка на своите спътници, страдащи от ограниченията на телата си.

Преди Петрович да успее да го настигне, той отново се втурна напред, подскачайки по релсите. Макар да изпитваше задоволство от очевидната наслада на ИИ от нещо толкова обикновено като преследването на движеща се точка в реалното пространство, Петрович не можеше да пренебрегне проблема с непоносимото му самодоволство.

- Петрович-сан? - Челото на Миямото лъщеше от потта, а в дишането му се долавяше леко хриптене, което липсваше досега.

- Да?

- Това не е правилният път.

- Аха. Но по него ще стигнем по-бързо.

- Как?

- По страничните коловози при Оук Комън. Пресича ги друга линия. Която стига до Уилсдън Джункшън. Оттам следваме маршрута до Стратфорд, който се намира на една пръдня разстояние от Уест Хам. - Мазният баласт скърцаше под ботушите на Петрович. Вдясно от него се виждаше високата секция на магистрала А40, задръстена от превозни средства и пешеходци. Той се придвижваше много по-бързо от тях и можеше да усети завистливите им погледи в далечината.