|
Оценить:
|
Теории за полета
9
Маделин пусна бронежилетката на земята, прегърна го, притисна го към гърдите си и го държа така дълго време, макар че сигурно я болеше.
- Благодаря ти - каза тя.
Петрович чуваше биенето на сърцето й, силно и ритмично.
- Няма проблем - промърмори той.
4.
Тя спеше в леглото, а Петрович седеше пред екрана, нахлузил сензорна ръкавица, с която да мести образите върху него. Гребенът на новинарската вълна беше достигнал Източна Азия, където китайските технократи в техните стъклени кули и живеещите в юрти монголски пастири на якове закусваха на фона на триумфалния му вик.
Отново усети вибрирането на телефона върху бедрото си - и този път нямаше как да е Мади. Той го извади от джоба си и отегчено натисна бутона.
- Вече никой ли не пише имейли?
- Поздравления, Петрович. - Последва кратка пауза. - Мисля, че чувам как пукат тапите на шампанското.
- Ако си мислиш, че можеш да ме използваш да те вмъкна на партито, значи изобщо не ме познаваш.
Хари Чейн се прокашля шумно.
- Значи си се скрил в бункера си в Клапам А и чакаш да отмине бурята. Може би трябваше да си избереш по-спокойна кариера.
- По-спокойна? - Петрович вдигна босия си крак и го качи на бюрото. - По-спокойна от физиката на високите енергии? Да, напоследък всички сме се превърнали в ёбаные знаменитости. Защо ми се обаждаш?
- Освен да те похваля за добре свършената работа? Как е Маделин?
Петрович погледна към отражението й в екрана - издължената извивка на гърба й и сенките, образувани под талията ?.
- Добре е. Леко шокирана. - Не му каза за майка й.
- Виж, Петрович, трябва да поговорим. Не по телефона.
- За... ?
- Наистина не е разговор за телефона. Ще дойда при теб. След половин час до четирийсет минути.
- Не искам да я оставям сама, но и теб не те искам в домика. Знаеш ли къде се намира „При Уонг"?
Петрович чу звуците на почукващ по екрана стилус.
- Вече знам - отвърна Чейн. - След половин час? Моля те?
- Ти черпиш.
- Винаги го правя. - Връзката прекъсна.
Петрович прибра телефона обратно в джоба си и се извърна в стола си. Маделин лежеше неподвижно, ако не се смята лекото повдигане и спадане на гръдния й кош. Косата й се беше разпиляла по възглавницата. Чаршафът покриваше хълбоците ?. Бледата й кожа беше съвършена, без никакви белези или петънца.
Тя беше същинско чудо на природата и се намираше в неговото легло. Той потрепери, макар да не му беше студено.
Ботушите му бяха оставени до вратата, а шинелът му висеше на закачалката. Облече се колкото се може по-тихо, но после осъзна, че, така или иначе, трябва да я събуди. Целуна я по рамото и я изчака да се размърда.
- Здрасти - каза й той.
- Ти си здрасти. Колко е часът?
- Осем и половина. Вечерта.
Големите й сънени очи се присвиха.
- Излизаш ли?
- Отивам при Уонг. Хари Чейн се обади. Каза, че е... - Той сви рамене. - Не ми обясни за какво става въп-рос, но дори само това ми е достатъчно, за да се притесня.
- Добре. - Клепачите й леко се спуснаха и миг след това тя отново спеше дълбоко.
Той отдели няколко минути, за да огледа натъртванията по ребрата ?, които бяха започнали да придобиват жълтеникаво-пурпурни оттенъци; синините стигаха чак до гърдите ?, които изглеждаха също толкова великолепно, колкото и сутринта.
Щеше да се нуждае от доста по-силно обезболяващо от жалкото шишенце, което й бяха връчили в болницата.
Петрович се извърна с неохота и разтвори лежащата на пода войнишка мешка. Маделин беше опаковала методично всеки предмет в отделна торбичка с цип. Той разрови флаконите със сълзотворен газ, прибраните в калъфи ножове, електрошоковия пистолет и мунициите за ческата(вид чешки пистолет по името на фабриката Чешка Збройовка). Взе пистолета и си подбра няколко патрона, които бяха толкова малки, че приличаха на детски играчки. След като приключи, отново подреди всичко вътре.
Навлече бързо шинела, пусна пистолета в джоба си и докато отключваше вратата, погледна назад през рамо. Когато се върнеше, тя все още щеше да е в леглото, което беше достатъчна причина да не се бави много.
Когато отвори вратата на кафенето с ритник, Уонг го изгледа намръщено.
- Здрасти. Защо не използваш бравата като всички останали? - оплака се той, но вече наливаше в чашата му гъста струйка черно кафе.
Петрович затвори вратата с крак, оставяйки навън мъглата и тъмнината.
- Защото не съм като всички останали. Там, откъдето идвам, вратата отваря човека.
- В това няма никакъв смисъл. Казваш го така, сякаш трябва да означава нещо, а всъщност са пълни глупости.
- Няма значение. - Докато оглеждаше клиентите на кафенето, Петрович пъхна ръце в джобовете си и почувства тежестта на пистолета. - Спокойно ли е?
- Никой не е идвал и не е стрелял. Поне не днес. - Уонг плъзна чашата с кафе по барплота. - Аз черпя.
Петрович бе излязъл без кредит чип и нямаше дори дребни монети в джоба си, така че му оставаше единствено да приеме почерпката.
- Благодаря. Защо?
- Вече си голям човек. Което за пореден път показва, че курабийките с късметчета познават. - Лицето му се изкриви в неприятна усмивка. - Правил съм секс с университетските майки на Станфорд!
Петрович го погледна над очилата.
- Така ли са го превели? Предпочитам моя вариант. - Клатейки глава, той отиде и седна в дъното на залата, където продължи да ближе кафето, докато Чейн не нахълта през вратата.
- Здрасти - започна Уонг.
- Той е с мен - извика Петрович.
Чейн се огледа с присвити очи и най-накрая забеляза собственика на гласа. Опипа палтото си, намери портфейла и не обърна внимание на това, че Уонг му взе два пъти пари за едно и също питие. Отиде при Петрович, остави небрежно кафето на масата и се тръсна на стола срещу него.
