Теории за полета

Оглавление

- Да. Втората битка при Ватерло ще започне без нас.

- Ватерло? Където Наполеон е капитулирал? - Тя започна да си тананика мелодията.

- Какво искаш да правиш?

- Да остана с теб - отвърна тя и лицето й внезапно придоби сериозно изражение.

Ти си на четиринайсет.

- Да. Днес аз бягах, за да си спася живота, помогнах за спасяването на дузина възрастни хора, забих нож в гърба на един човек и застанах пред дулото на заредена карабина.

- Въпреки това си на четиринайсет.

Тя се обърна и пристъпи към майора.

- Той има нужда от вас. Ние имаме нужда от вас. Толкова голямо значение ли има за вас кой дава заповедите?

Той стърчеше с една глава над нея и я погледна отвисоко.

- Да.

Тя се наведе и вдигна изпуснатия му шлем. Блъсна го силно в гърдите му. Той нямаше друг избор, освен да задържи карабината само с едната си ръка.

- Дотолкова, че да предпочетете да гледате как всички ние умираме?

- Ти не разбираш... - започна той, но тя го прекъсна.

- Разбирам достатъчно! Вие не искате да ни помогнете. Добре. Вървете си. Ако изобщо намерите къде да отидете.

[Започва се] - каза ИИ. В околните високи сгради отекна гръмотевичният звук от взривяващите се експлозиви. Последва го ревът на бавноразпадаща се зидария.

Майорът погледна стреснато в посока на взрива. Намираше се на непознат терен, нямаше карта, нито компас, нито водач. Люси отстъпи назад към Петрович. Намигна му и се извърна към майора, за да хвърли в лицето му едно последно обвинение.

- Вие трябваше да ни защитавате! Хората като мен, хората като тях!

Офицерът беше напълно победен. Той наведе глава и избърса лицето си в ръкава на военната си риза.

- Аз щях да играя Жулиета в училищната пиеса - прошепна тя в ухото на Петрович, - но предполагам, че известно време няма да има училище.

- Направо ми е жал за Ромео. - Петрович се огледа, търсейки тънкия нож на Фокс. Лежеше до стола, на който бе седял. Вдигна го, като сви пръстите си около облечената му в кожа дръжка. - Не мога да те взема с мен. Трябва да го разбереш.

- Не съм силна и не съм умна - възрази тя, - но пак мога да правя разни неща.

- Не. Ти си силна и си умна. Но аз нямам намерение да казвам на родителите ти, че съм те спасил от една военна зона само за да те отведа в друга. - Той й се усмихна. - Всички тези други хора - не ми пука кого са изоставили, а просто дали са направили онова, което съм искал да направят. Те могат да умрат и това изобщо няма да ми тежи на съвестта. За теб обаче ме е грижа и не смятам да те забърквам повече в тази история.

Майорът се намираше точно зад тях. Петрович леко изви глава, за да може да вижда лицето на човека.

Майорът му отдаде чест.

- Сър. - Гласът му звучеше объркано, като на изгубено дете.

- Не се притеснявай - отвърна Петрович. - Нататък ще е по-лесно. С колко танка разполагаш?

- Седем. Изгубих един заради механична повреда.

- Трябва да ги взема назаем. Може ли?

- Да, сър.

- И престани да ме наричаш сър. Върни се при хората си. Заповедите ти ще идват от Брюксел и ти ще си напълно убеден в това.

- А аз? - Люси преплете ръце и ги изпъна пред тялото си. - Аз какво да правя сега?

Петрович спря един никкейджин и успя да намери достатъчно думи в онлайн речника, за да общува с него.

- Кейтай денва, нанитозо.

Човекът послушно му предаде телефона си и след като Петрович сканира номера му за скорошна употреба, го пъхна в ръката на Люси.

- Вземи го. В него има карта и инструкции. - Времето го притискаше. Трябваше да тръгва. - Ще се видим после.

Той положи за миг длан върху главата й - като благословия, освобождаване, тържествено посвещаване. Тя тръгна, без да възрази, затича се в едната посока, а той пое в противоположната.

Големите дизелови двигатели, задвижващи танковете, забоботиха гръмогласно в една странична уличка, а група никкейджин, водена от служител на Ошикора, прекоси пътя му, отправяйки се на изток.

- Валентина?

Едва успя да долови отговора ?. Филтрира страничните шумове и чу:

- Ако искаш да удържа моста, трябва да направиш нещо изключително.

- Значи ще го направя - отвърна той, а след това се обърна към ИИ и каза само една дума: - Сега.

28.

За десетте минути, които му бяха необходими, за да премине през задръстените със спрени коли улици между точката му на тръгване и реката, изпълнението на плана, задействан от Петрович, беше стигнало до средата. Той пристигна на Странд късно, прекосявайки Пикадили и Трафалгар Скуеър.

Камерата не беше достатъчна, за да може да види от единия край на улицата какво става на другия край, затова използва сателитите за поглед към подстъпите към моста; той беше обвит в дим. Крайбрежната улица гореше -навсякъде се виждаха подпалени автомобили, а корпусите на сградите по бреговата линия бяха изравнени със земята.

Червените маркери на картата постепенно угасваха по един, по два, три, на шепи и на дузини. Там, където доскоро се виждаха плътни червени пластове, сега се забелязваха пролуки. Тънка синя линия очертаваше района и сините джобове показваха къде разположените по пок-ривите снайперисти засипват с куршуми движещите се по улиците Външни.

- Не мога да преценя. Разказвай.

[Ситуацията е критична.]

ИИ му показа поредица кадри от видеонаблюдението, разположено върху Съмърсет Хаус.

[Атакуващите хеликоптери бомбардираха Крайбрежната улица и сега кръжат над Фарингтън Роуд. Там ще спечелим, но ще изгубим Ланкастър Плейс. Външните ще завладеят моста.]

- Не, няма. - Петрович отново се затича, изтиквайки картините от сблъсъците встрани, за да може по-добре да се ориентира в лабиринта от улици.