Теории за полета

Оглавление

- Това не вършеше работа и той се зачуди какво да използва. - Помниш ли, когато каза, че трябва да избягаме заедно?

- Това беше онзи ден.

- Току-що осъзнах, че не е нужно да бягаме никъде. Трябва само да забием знамето ни тук, в Метрозоната, и да видим кой ще се изправи и ще отдаде чест.

- Престани - извика тя и вдигна ръце като физическа бариера пред променения му образ. - Просто... престани. Какви ги говориш? Да поемем контрола над целия град?

- Ёбаный стос, Соня! Не - просто над половината, която ИВМ изостави.

- Но... - Тя осъзна, че вече няма какво да възрази на това, макар че й се искаше да опита. - А Външните?

- Какво Външните? Победата над тях е цената, която трябва да заплатим, за да има къде да живеем, след като залезе слънцето. И така - да или не?

Соня се отказа да спори.

- Никога няма да спечелим - въздъхна тя.

- Три думи подсказват, че ще успеем. - Петрович прегледа базата данни за японските бежанци на Метрозоната: обикновено търсене по месторождение, което изобщо не му представляваше трудност, след като беше успял да проникне в системата. Той събра информацията на едно място и я прати на Соня.

Реакцията й закъсня повече, отколкото бе очаквал. Помисли си, че сигурно е започнал да губи усета си, но тогава тя попита, вече по-меко:

- Кои три думи?

- Тези три: Нов машинен джихад. - Петрович се ухили. - До скоро.

22.

Петрович отвори първо едното си око, после и другото. За миг остана на мястото си, олюлявайки се леко, след което се опита да направи няколко крачки.

Стъпките му бяха колебливи; преди да се отпусне с цялата си тежест върху грапавия баласт, първо предпазливо го опипваше с върха на обувката си.

- Странно - рече той и докато произнасяше думата, се чувстваше така, сякаш пише ред от програмен код и го изпраща към гласните си струни.

Миямото стискаше меча си в ръка и го наблюдаваше от безопасно разстояние, готов да нанесе удар.

Когато Петрович извърна глава, той усети как кабелът се влачи подире му -но освен неестествената връзка между черепа и компютъра имаше още нещо. Той се чувстваше изпълнен до пръсване. Узрял.

Съсредоточи се върху самурая и веднага почувства вшитата в облеклото на човека електроника - нищо сложно, просто телефон, търсещ сигнал, но той го виждаше като икона, която може да докосне, да отвори, да промени и да активира, ако разполага с подходящите команди.

- Ще ми трябва време да свикна с това.

- Не трябваше да го правиш - каза Миямото. - Има твърде много неизвестни.

Петрович го погледна над очилата си. Блясъкът на меча се разми и се изостри, след като играчката обработи суровите данни и ги върна в потока. Полученият образ не беше идеален, но бе достатъчно близък до оригинала.

- По-късно може да поспорим по това. Точно сега търся един автобус.

Той съблече единия си ръкав и окачи кабела на играчката на врата си. После пъхна уреда във вътрешния джоб на шинела заедно с намотания кабел и отново мушна ръката си в ръкава. Косата му почти скриваше конектора. Когато вдигна яката си, тя го скри напълно.

Същевременно претърсването на сателитните образи намери няколко автобуса, които той сравни с картинната галерия, за да отхвърли онези без автоматична навигация. Би могъл да използва автомобили, които бяха много повече и му бяха под ръка, но модерните пътничес-ки автобуси с високи стени можеха да осигурят по-голяма защита на пътниците.

Намери два, които да отговарят на изискванията му; и двата се намираха в депото на частна фирма за отдаване на коли под наем в Хайгейт, близо до гробището. Щеше да се наложи да измъква и двата от заключените им гаражи.

- Готов ли си?

- За какво?

- За революция. Предполагам, че всичките са започнали по този начин - с един човек, който решава, че нещата могат да бъдат по-различни. После идеите му се разпространяват. Убеждават и други да се присъединят към него и след това всичко се развихря от само себе си. Революцията побеждава стария ред или бива смазана. - Петрович побутна очилата си нагоре и почувства как зрението му отново се адаптира към светлината. Свали си инфокапаците и ги прибра в джоба - сигурно повече нямаше да му потрябват. - Това е моята революция. Това е моментът, в който прогонваме миналото и нахлува бъдещето. Това трябваше да представлява Новият джихад на машините.

- Джихадът уби стотици хиляди хора - каза Миямото.

- И ще го направи отново. Навремето, когато беше глупав, неук, чисто и просто един импулс, той ни нападна. Но сега е поумнял. Знае всичко. Ориентира се. Може да коригира грешките си. Той ще ни върне града.

- Той представлява оръжие, което е единствено в твоите ръце. - Миямото размърда пръсти върху дръжката на меча си. - Никой не трябва да разполага с такава мощ.

- Преди да се опиташ да ме спреш, защо не поговориш с госпожица Соня? Аз вече го направих и въпреки опасенията си тя ме подкрепи. Което ми напомня...

Петрович обърна гръб на Миямото и потърси Валентина. Освен да разговаря с нея, той можеше и да я вижда, както и да вижда всичко, което я заобикаля - телефонът й показваше, че се намира в околностите на Тауър Бридж.

ЕОС бяха направили едно умно нещо, което трябваше да свършат много по-рано - бяха спрели трафика и бяха накарали хората да слязат и да продължат пеша с всичкия багаж, който можеха да вземат със себе си. Сега около Валентина бяха наблъскани коли, изоставени на място, някои все още с работещи двигатели. Край нея се чуваше крякането на Олгите, които си проправяха път напред сред бавнопридвижващата си тълпа начело с Марченко. Той изобщо не изглеждаше щастлив.