Теории за полета

Оглавление

Експлозивите избухнаха, централната част на моста Ватерло се издигна във въздуха и се сгромоляса на големи късове в черната вода. Бреговете бяха залети от големи вълни. Последваха един след друг Хънгърфорд, после Уестминстър, Ламбет, Воксхол.

Петрович гледаше как над сградите се издигат пушек и пара. Върху лещите на камерата му се наслои прах и той я свали, за да я одуха. Видя собственото си лице, не като в огледало, а такова, каквото го виждаха другите.

- Винаги е било така - повтори той.

[Какви са заповедите ти, водачо?]

- Ако частите на ЕОС и ИВМ искат да продължат да се бият с Външните, могат да се считат за наемници под мое командване. Ако не желаят, могат да предадат оръжията си на никкейджин и да се изтеглят. Ако изберат да се изправят срещу нас, ще ги оставя на милостта на Външните. Без никаква помощ от Джихада. А иначе, изтласкваме Външните назад, пречупваме волята им, изпращаме пехотата да разчисти останалите изолирани групи. Започни да работиш от центъра, квартал след квартал. Съсредоточи силите ни. Използвай танкова десантна тактика, за да доставиш бързо бойците ни на нужните места. - Той си пое дълбоко дъх. - Стига да можеш да се справиш с всичко това.

[По твоя команда.]

- Ха. - Петрович закачи камерата на мястото й и прецени на каква височина от улицата се намира. Един огромен, нисък и зелен танк, идващ от север, мачкаше асфалта на път към кръстовището.

Петрович прескочи парапета и се плъзна по решетките му така, че краката му да увиснат над улицата. Скок от два, два и половина метра. Пусна се и подви колене, а когато усети сблъсъка, веднага се претърколи.

После стана и отупа дрехите си, а командирът на танка нареди на чудовищната си машина да спре. Отгоре й се изви синкав облак неизгорял дизел.

- Доктор Петрович.

Майоре?

Наредено ми е да се изтегля към летището извика мъжът отгоре.

- Знам.

Двамата погледнаха към Странд. Хеликоптерите се отдалечаваха на изток, но оставяха след себе си кипяща, движеща се маса от полуработещи коли и горящи отломки. Подир тях се движеха фигури, облечени в синьо, и от време на време се чуваше по някой случаен изстрел.

Валентина, стиснала в ръката си автомат калашников, излезе на улицата иззад Съмърсет Хаус. Тя премина на насрещния тротоар, прескачайки разкривените тела, които препречваха пътя й, и се изправи пред Петрович.

Хвана брадичката му и завъртя главата му наляво, а след това надясно.

- Няма подобрение - каза тя и го пусна. - Спечелихме, нали?

- Горе-долу.

- Когато колите се раздвижиха, предположих, че си ти. Запазихме хладнокръвие. - Тя приличаше на оживял плакат от съветската епоха.

- Благодаря ти. Щях да те предупредя, но до голяма степен го измислях в движение. - Петрович погледна към майора. - Не трябва ли да тръгвате?

- Аз заставам до моя командващ офицер. Хората ми остават с мен.

- Не ми козирувайте отново. - Петрович огледа масивната метална машина и започна да се катери по бронята, използвайки задните звена на гъсеничната верига вместо стъпала.

- Къде отиваш? - попита Валентина.

- Най-накрая ще отидем да потърсим жена ми.

Тя преметна ремъка на автомата си през рамо и протегна ръка; Петрович й помогна да се изкатери. Двамата се настаниха върху оръдейната кула, зад капака на люка.

- Така и не ми каза какво се случи с Марченко.

Валентина погледна към срутения мост и сви устни.

- Застрелях го.

29.

Танкът обърна, пое по Фарингдън Роуд и се присъедини към остатъка от колоната при Холбърн Съркъс. Двигателите ръмжаха ниско и свирепо и Петрович усещаше звука с вътрешностите си.

Той го караше да изпитва благоговеен страх, макар да знаеше, че те не преследват него.

Контролираните от Джихада коли бяха навсякъде, измъкваха се сръчно от мащабните задръствания, в които се бяха оказали, след като ги бяха изоставили край централните квартали. И това беше една от случайностите, които се оказаха от голяма полза за Петрович. Той разполагаше с огромни сили точно там, където имаше най-голяма нужда от тях. Важно беше също, че точно пътят, по който се придвижваше, беше разчистен. Танкът, прегазващ последен модел мерцедес, беше впечатляваща гледка, но това беше безсмислена загуба на ресурси и въпреки инстинктивното удоволствие от зрелището, съществуваше опасността машината да блокира пътя или танкът да заседне.

Затова те пъплеха към катедралата „Сейнт Пол" пос-ледни в колоната от седем ръмжащи чудовища, а колите бързо се отдалечаваха напред или се отдръпваха встрани, за да ги пропуснат. Валентина стоеше до оръдейната кула, хванала антената с едната си ръка и рамото на Петрович с другата. Лицето й грееше от свирепа, извираща дълбоко от гърдите гордост.

- Добро нещо направихме, Петрович. Велико нещо, нали? Героите на Съюза -ще кръщават училища с нашите имена.

- Да. Но не съм съвсем сигурен за училищата. Нали съзнаваш, че в зависимост от онова, което ще каже Соня Ошикора, може да се окажем във война едновременно с Европейския съюз и САЩ.

- Можем да ги победим. - Валентина се засмя, но той усети как тя стисва по-силно рамото му.

- Бихме могли да опитаме, но аз имам по-добри планове за бъдещето от участието в мой персонален Нюрмбергски процес. - Той впери поглед напред, нагласяйки ръчно фокуса си. - Би трябвало да успеем да спрем сблъсъците, преди да са започнали. И този можехме да спрем.

- Как? - Тя го гледаше скептично.

- Като ги засипем с мобилни телефони, симулатори и заведения за бързо хранене. - Той сви рамене. - При нас очевидно се получи.