Теории за полета

Оглавление

Имаше цвета на марципан. Миришеше на масло.

- Няма да е много красиво. - Тя натъпка експлозива в един от процепите между дъските и бодна детонатора в стърчащия край. После опъна проводници до мястото, където Петрович довършваше нанизването на връзките си. -Трябва ми нещо, което да контролира експлозията и да я насочи в желаната от мен посока. Освен това се намираме много близко.

- Стига да може да ни измъкне от тази каша. - Той погледна към безформения труп на Григорий. - Ти, болван! Ти, мудак, ти пидорас. Умря за нищо!

- Просто се фукаше. Пред мен. Може би смяташе, че ще се впечатля. - Тя извади един акумулатор и затвори куфарчето. - Да ти изглеждам впечатлена?

- Не. Изглеждаш ми ядосана. - Петрович съблече шинела си и двамата се свиха край стената, завивайки се презглава с него.

- Запуши си ушите - прошепна му Валентина в тъмното. Тя носеше тапи за уши, а той не. Под шинела беше горещо, дъхът й пареше и по всичко личеше, че ще става още по-горещо.

Валентина допря проводниците до клемите на акумулатора.

12.

Петрович още не беше стигнал до къщи, когато й се обади. Докато се влачеше по последните метри от улица Клапам, ръката му инстинктивно започна да подмята телефона в джоба му.

- Здрасти - каза той. Погледна към небето, осеяно с розовеещи облаци. - Къде се намирам ли? На около пет минути път. Искаш ли да се видим при Уонг?

Знаеше, че тя веднага ще усети, че нещо не е наред, и й беше благодарен, че не започна да го разпитва веднага. Просто прие предложението му и затвори.

Той зави по улицата и кафенето се появи пред погледа му. Зад замъглените му прозорци грееше бяла светлина, а неоновата му табела светваше и угасваше в случаен ритъм. Липсваше само поройният дъжд и щеше да се получи типична атмосфера на ноар филмите, в комплект с уморения главен герой.

Петрович отвори с рамо лепкавата врата.

- Здрасти, Уонг. Табелата ти премигва.

- Така ли? Ще я оправиш ли? - Уонг преметна влажна кърпа през рамото си и пристъпи към машината за кафе.

Петрович сви рамене.

- Стига да искаш. Това е горе-долу единственото нещо в момента, което със сигурност бих могъл да оправя.

- Може би утре - рече Уонг и присви очи. - Мръсен си. Идваш в заведението ми и си мръсен. Черен и окаден.

- Да. - Петрович зарови юмруци в джобовете си. - Ще ми сипваш ли кафе, или просто да си тръгвам, щом ме смяташ за биологична заплаха?

Уонг посегна към полицата, за да вземе чаша.

- Лош ден, а?

- Да. Много. - Петрович изрита ъгъла на бара. - Абсолютен, безвъзвратен пиздец. Изгубих приятел.

- Пак ли? - Черното кафе започна да се излива в чашата и напълни въздуха с горчивия си аромат. - Нещо приятелите ти започнаха да намаляват. По-добре побързай да си намериш нови.

- Уонг, не съм в настроение. Аз... - Вратата се отвори и той се обърна с мисълта - надеждата, - че това е Маделин. Съдържателят получи възможността да види гърба на шинела му, който беше превърнат в дрипа.

Не беше тя. Но лицето му беше познато.

Двамата се вторачиха един в друг; явно жената също го разпозна, и то не от телевизията.

- Чёрт - каза той. - Всё говно, кроме мочи.

- Моля? - попита тя и тази дума беше достатъчна, за да си проличи акцентът ?. Жената отметна кичур руса коса от лицето си. - Вие се казвате Петрович, нали?

- Не виждам смисъл да го отричам. А вие сте Шарлът Соренсън.

- Знаете ли защо съм тук?

- Едва ли е заради обслужването. - Петрович се обърна назад към кипящия от яд Уонг. Той тръсна пред него чашата с кафе и намръщено се облегна на бара.

- Познавали сте брат ми? Мартин? - рече тя.

- Да, познавах го. Вземете си кафе и можете да ми разкажете всичко, което знаете. А аз сигурно ще успея да запълня част от дупките в историята.

- Добре. - Тя погледна в менюто. Клиентите на Уонг обикновено не му обръщаха никакво внимание и буквите му бяха избледнели толкова, че почти нищо не се разчиташе. - Ами... нека да е кафе тогава.

Тя беше привлекателна по един обикновен начин. Русата й коса обрамчваше широко, изразително лице. Изглеждаше доста силна.

Уонг наля още една чаша кафе, наблюдавайки я внимателно как допълва чашата си с мляко.

- Приятелка ли сте на Петрович? - попита той.

- Все още не знам - отвърна тя. - Зависи от това колко добър приятел е бил той на брат ми.

Без да обръща внимание на все по-настоятелните сигнали на Петрович да си затваря устата, Уонг продължи.

- Брат? Американец?

- Ами да - отвърна тя, докато разбъркваше кафето си с лъжичка. После я отръска над чашата с изписана на лицето й лека изненада, че приборът не се е разтопил.

- Помня го. Едър мъж. Червендалесто лице. Гръмогласен. Много викаше.

Тя погледна към Петрович, който беше затворил очи и клатеше глава.

- Защо е викал?

- Защо не седнем на някоя маса? - попита Петрович.

По ирония на съдбата единствената свободна маса се оказа онази, на която преди месеци двамата със Соренсън бяха закусвали и спорили.

Петрович взе кафето си и я поведе натам, чудейки се защо ли се бави още Маделин. Той седна с гръб към стената, наблюдавайки Соренсън, която се настани на същия стол, където бе седял и брат ?. Походката й беше механична, но не тежка и насечена - протезите й бяха прецизно сглобени и добре смазани. Тя пристъпваше уверено.

- Вчера се срещнах със Соня Ошикора - каза Шарлът, поставяйки чашата на масата пред себе си. - Тя много ми помогна.

- Наистина ли? - Той беше твърде изморен, за да усети сарказма ?. Вместо това отпи от кафето и отправи безмълвна молитва към вратата да се отвори.

- Не. Непрекъснато се усмихваше, но нищо не ми каза. Този човек...