Теории за полета

Оглавление

- Външните са агресори, свирепи и склонни към насилие, а ти казваш, че бихме могли да ги подкупим?

- И така може да се каже. В онези първи месеци след Армагедон, когато изглеждаше, че целият свят ще пламне. Радиоактивен дъжд. Разпадане на системата за правораздаване. Всички се опитваха да избягат през граница или да стигнат до едно от двете места, които обявиха, че могат да защитят хората си. Лондон пое голяма част от тази лудост, но отказа да поеме допълнително. Така че какво прави човек, ако е твърде глупав, опасен или безполезен, за да го пуснат през портите?

- Чака отвън.

- И те чакаха двайсет години. Пренебрегвани. Изос-тавени. Но не забравиха. Нали знаеш какво се случи с лондонските затвори?

- Какво?

- Натовариха всички затворници в автобуси и ги изпратиха отвън. Ето кой създаваше малки Външни през тези двайсет години. Те гледаха как кулите растат, как над главите им прелитат самолети, как хеликоптерите щъкат насам-натам, но за тях всичко това като че ли се случваше на друга планета. - Петрович сви устни. - Ако властта беше в моите ръце, нещата щяха да се развият по различен начин.

- Властта е в твоите ръце - каза Валентина. - Какво смяташ да направиш?

- Да избия колкото се може повече от тях. Да изтласкам останалите отвъд магистрала М25. Да запечатам бариерата. След това ще видим. Да се надяваме, че онези, които оживеят, ще бъдат достатъчно умни, че първи да побягнат.

- Няма ли да им отрежеш пътя за отстъпление? Да ги обградиш и да ги смажеш? - Изражението на лицето й подсказваше, че това може да й допадне.

- Това е руският начин.

Петрович погледна за миг към обгорелите си, окървавени ръце.

- Мисля, че трябва да направим нещо различно.

Докато се движеха по Чийпсайд, видяха от дясната им страна купола на

„Сейнт Пол", обвит в пушек за втори път в историята си. Навсякъде се виждаха трупове. Петрович не беше очаквал да чуе звука, който издаваха веригите, когато минаваха през тях, и лицето му ставаше все по-мрачно.

Пред банката цареше пълен хаос. Той изключи камерата и проследи движението им напред отгоре, от разстояние, което му позволяваше да види мрежата от улици, но не и телата, които ги осейваха.

- Аз съм виновен за това - рече той. - Трябва да ги гледам. Трябва да ме накарат да ги гледам.

[И ти ли, като съпругата ти, смяташ всеки живот за свещен?]

- Не. И въпреки това смятам, че теорията за Справедливата война е една голяма торба с говна. Понякога дори най-милите хора са притиснати в ъгъла и се налага да убиват, докато не ги оставят на мира. Аз не съм от тези мили хора, така че каква е ползата да даваме на войната разни префърцунени имена? Да я наричаме с истинското й име.

[Което е?]

- Убийство.

[Щяха да убият теб. За малко.]

- Което само доказва гледната ми точка. Аз ги убивам в отговор и не спирам, докато не ги откажа напълно от намерението им да опитат отново. -Той сканира маршрута пред тях за евентуални проблеми - задръстването по околните улици се разреждаше към Степни и Уайтчапъл. Оттам нататък пътят изглеждаше чист чак до Норт Съркюлър.

[Тогава защо гледката на мъртви хора те притеснява?]

Когато Петрович не отговори, необятният машинен интелект беше подтикнат да предположи:

[Дали защото не вярваш изцяло в собствените си морални принципи?]

- Направи ми услуга и пасть забей. Трябва да обмисля хиляди неща, а разполагам само с един мозък.

[Това не е точно така.]

Сега вече успя да привлече цялото внимание на Петрович.

– Какво?

[Можеш да прехвърлиш част от вземането на решения върху специализирани агенти, които ще дублират мисловните ти процеси. Отговорите, които ще получиш, би трябвало да са идентични с онези, до които би стигнал сам.]

- Дори само за да се навия да опитам, ще имам нужда от неопровержими доказателства за това. А и се предполага, че ще трябва да създам втори ИИ, който мисли като мен. Ёбаный стос, погледни колко щети са нанесени при наличието на само една моя версия.

[Когато ме попита дали трябва да разкрия съществуването си пред света, аз имах нужда от чужд съвет. Репликирах се няколко пъти. Шейсет процента от мен са съгласни с теб. Другите четирийсет не са. Разформировах умовете дубликати и приложих решението на мнозинството.]

Петрович усети подръпване в гърдите и сърцето му заби по-бързо.

- Сигурно се шегуваш.

[Хората се съветват с доверени приятели или плащат на експерти. Аз към кого да се обърна?]

- Кой те научи на това?

[Никой. Използвах въображението си. Знам, че според теб нямам подобно качество, но явно досега просто не ми се е налагало да го използвам. Кризата ми помогна да открия неподозирани способности у себе си.]

Петрович усети побутване по ръката. Включи отново камерата и видя, че Валентина му сочи главата на майора, която се подаваше през люка на оръдейната кула.

- Къде отиваме? - попита той.

- Илфорд. Където Норт Съркюлър и Ромфорд Роуд се пресичат. Там има един надлез, където е жена ми.

- Координати?

- Ще ви ги изпратя. - Петрович се свърза с компютъра на танка и изпрати координатите в навигационния софтуер. - Готово.

Той се огледа – минаваха през Олдгейт към Комършъл Роуд. На юг се виждаха останките на Тауър Бридж, край които се въргаляха тела; защитници, нападатели – вече нямаше никакво значение. Мъртвите си бяха мъртви. Но освен това имаше още нещо, което го притесняваше

- Какво щеше да направиш, ако мозъците казали да натикаш главата ми в канала?

ИИ не отговори и Петрович почувства необходимост да го притисне още малко.