Белова

Оглавление

— Котя се поколеба, търсейки думи.

— Е… сякаш през пространството. До всяко място, на което съм бил по-рано и което съм запомнил. Трябва да измисля за него някакво обозначение, някаква кодова дума, и след това мога да отварям портал дотам.

— Само към определено място? — попитах аз.

— Или към човек. — Котя изглеждаше смутен.

— Когото познавам лично. Е… към теб си имах „насочване“. Периодично те наглеждах… след като се скарахме. И… към Илан.

— Ясно. И какво още умееш?

— Ами нищо — отвърна раздразнено Котя.

— Нямам никакви особено хитри способности. Нито знания за всичко на света като митничарите, нито сила като полицаите, нито лечителски способности. Тоест всички тези неща като че ли ги има, но в много по-слаба степен, отколкото при останалите.

— Каква глупост! — не издържах аз.

— Та ти си главният! Надзирателят на цялата Земя!

— Аха! — Котя също избухна.

— Как мислиш, старшият по барака в концлагерите много права ли е имал? Е, по-голяма порция, по-мека койка, а също и правото да разговаря с надзирателите. И това е всичко! Така че не преувеличавай способностите ми! Аз съм само посредник. Специалист с широк профил, но всички широки специалисти са плитки. Уви!

— Колкото по-голяма е локвата, толкова по-плитка е — рече назидателно Илан. Двамата с Котя я погледнахме смаяно.

— Афоризъм — каза неуверено Илан.

— Какво?

— Не се получи — отговорих аз.

— Добре, както; и да е. Котя, а от какво се лиши в последно време?

— Не мога да отварям портали към обитаемите светове — разпери ръце Котя. — Първо се затвори Аркан, после станаха недостъпни другите светове с цивилизован живот. На теб дяволски ти провървя, че Янус засега ми е достъпен… Опитвам се да се свържа с пощальона, но не мога. Или не се появява на нашата Земя… или по някакъв начин се е скрил от мен. Трябваше да дойде писмо от Аркан, но не дойде. И вече не пристигат отчети от акушерите… Сякаш вече не ми се доверяват.

— Той се усмихна криво.

— Или… сякаш чакат да видят кой от двама ни ще победи.

— Как се получи така, че аз станах функционал? — попитах го директно. — Само без истории от типа: „Дойде заповед, изобщо не ми се искаше, но трябваше да се подчиня…“. Котя въздъхна. Изглежда, бяхме стигнали до някакъв момент на истината.

— Аз сам дадох името ти на Иванова — рече мрачно той.

— Все едно са ми пратили такова указание… Може да се каже, че се възползвах от служебното си положение за лични цели.

— Защо?

— Ами беше ми скучно! — каза тъжно Котя.

— Искаше ми се някой от приятелите ми да стане функционал. За да мога да пощурея, да се престоря на случаен участник в събитията… Никой не ме познаваше по лице. Дори тази глупачка Наталия! Кураторът е най-скромният управник на света… Изсумтях.

— Да бе… Много скромен. Огънят пращеше в камината. Илан, свита на кравай в креслото, наблюдаваше внимателно Котя. Удивително идилична картина…

— Котя, какво смяташ да правиш?

— Аз ли? Не смятам да правя нищо. Страх ме е, Кириле. Както ми дадоха способност, така и ще ми я вземат. Цяло чудо е, че успях да те спася. И със сигурност ме следят по някакъв начин, та нали си оставам функционал. Трябваха ми няколко секунди, за да осмисля всичко.

— Да не ми предлагаш да действам сам?

— Ами да!

— Той даже се учуди.

— Разбира се, аз ще ти помагам. С каквото мога. Докато мога.

— Благодаря. — Погледнах накриво Илан, но тя мълчеше.

— Разбира се, благодарен съм ти, само че засега всичките ми действия са за спасяване на собствения ми задник. А подире ми се носят супермени от Аркан, всеки полицай напира да ме хване, нямам никакви способности…

— Имаш способности — намръщи се Котя с досада.

— Само че са някакви странни и не е ясно как се проявяват… Не, Кириле, не го мисли. Ние с Илан снощи цяла вечер съставяхме план.

— За теб — уточни Илан. Разперих ръце.

— Поласкан съм. Трогнат съм. Много съм ви задължен. Но нито Котя, нито Илан реагираха на сарказма ми.

— Във всеки свят рано или късно се появява съпротива, бореща се против функционалите — каза Илан.

— На вашата Земя със сигурност я има, но аз не познавам никого тук. Беше само Настя, и само се заглеждахме по останалите хора… Но го има моят свят, Вероз, има го Антик… И има… — тя се запъна за момент — има го Твърд. Светът, в който хората знаят за функционалите. — Това беше там, където поповете са промили мозъците на всички? — казах аз с онази непринуденост, характерна за хората, които хем вярват „в нещо такова“, хем се стесняват от тази си вяра.

— Може и така да се каже — кимна Илан.

— От тяхна гледна точка нашите светове са изкривяване на божия промисъл. А функционалите са помагачи на дявола, които трябва да бъдат изгорени на кладата.

— Прекрасни съюзници — съгласих се аз. — Много са силни. — Илан упорито отказваше да забележи иронията.

— Ако успееш да ги убедиш, че с победата над Аркан ще сложат край на господството на функционалите и ще освободят всички светове от призрака на дявола, ще получим реална подкрепа.

— Тълпа попове с кадилници? — Кириле, Твърд е свят на победилите биотехнологии. Навремето там църквата е успяла да подчини целия свят…

— Почакай — прекъснах го аз.

— Каква църква?

— Там е работата, че е нашата. Християнската. Различията в подробностите са значителни, но, общо взето, това е нещо като Католическата църква от епохата на Ренесанса.

— Тоест влиянието й вече е отслабнало?

— Ни най-малко. Просто църквата е толкова силна, че позволява различни волности. Да кажем, че ги изучава.