Небесни материи

Оглавление

106

Жълт заек мълчеше. По погледа й разбрах, че е твърдо решена да остане с мен до деня на моята смърт и дори отвъд него, ако боговете позволят.

Рамоночон поклати глава с крива усмивка.

— В Делоската симахия няма да ми се зарадват особено — заяви той.

— Езоне?

— Нареждаш ли ми да си тръгна?

Поколебах се. Знаех, че Езон няма да го направи, освен ако не му заповядам. Изкушавах се да го пратя със свитъка, присъствието му там щеше да придаде допълнителна тежест на съобщението, пък и така със сигурност щях да му спася живота. Но да го принудя да си тръгне би означавало да го накарам да предаде духа на града, от който произхождаше. След подобна заповед спартанската му душа щеше да се измъчва в безкрайни терзания.

— Не, Езоне — отвърнах. — Не ти нареждам.

Оставихме шейната да се отдалечава по инерция, тъй като знаехме, че лъщящата сребърна точка ще привлече вниманието на нашите преследвачи. След като си тръгнаха, екипажът ми се сви до пет души от двестате, обитаващи в началото „Сълзата на Чандра“.

— Време е да преодолеем лунната преграда — рекох, когато шейната се смали до дребна сребърна монета.

Насочих „Порицанието на Феникса“ към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Фан включи чи-усилвателите и ние започнахме да падаме към покритото с белези тяло на сребърната луна. Сред музиката на сферите богинята подхвана погребална песен в душата ми, зовейки ме да се слея с нея, както майка зове изгубения си син.

Селена ни повика и корабът ми се отзова, като прекоси отсечката от хиляда мили за не повече от час. Можех да си представя възбудата на лунните патрули, които бяха засекли приближаващия съд и скоро след това бяха установили, че той се носи с неописуема скорост.

Докато навлизахме в чи-плитчините около Селена, видях над двайсет небесни кораба и стотина лунни шейни, които ни очакваха. Достатъчно бе да забавим скоростта си и да ги поздравим и те щяха да се успокоят, с мисълта, че всичко е под контрол. Но аз само дръпнах леко жицата на левия борд и „Порицанието на Феникса“ се наклони надясно, заобикаляйки тази страховита армада, която нямаше друг избор, освен да ни приеме за вражески съд.

Оръдията на четирите най-близкостоящи кораба избълваха смъртоносен дъжд от стоманени късове, залп от тетраедри, който засенчи небето над нас. Дръпнах долната жица и „Порицанието“ се насочи право надолу към лунната повърхност, гмурвайки се под приближаващите се стоманени снаряди.

От повърхността откриха огън наземни оръдия и ударите им попаднаха в корпуса. Нов рояк от кораби се стрелна от лунните пещери и предните им оръдия също се прицелиха в търбуха на „Порицанието“. Дръпнах рязко юздите на огнения ни кон, като го насочих първо наляво, после надясно, опитвайки се да избегна, доколкото ни е по силите, тетраедърните потоци.

Бръмченето на чи-усилвателите нарасна, щом Фан се зае да ми помага в надпреварата с тази неочаквана атака.

И тогава откъм лунния екватор се приближи флагманът на селеновия флот, линейният кораб „Лъкът на Артемида“, огромно и страховито чудовище с формата на разперил криле орел, чиято човка бе гъсто осеяна с разнокалибрени оръдия, а размахът на крилата достигаше две мили. Той се опита да ни захлупи отгоре, но аз дръпнах юздите и „Фениксът“ бързо набра височина над орела.

Въпреки че не можа да си осигури удобна позиция за стрелба, флагманът откри огън и около петстотин тетраедъра удариха моя кораб.

Селеновата материя издаде жалостив звук, когато килът под нас се напука от ударите. Звукът бе последван от дълбок тътнеж във вътрешността на кораба, какъвто не бях чувал досега.

Но вече бяхме преодолели барикадата от лунни кораби, бяхме подминали и луната и най-вътрешната кристална сфера и летяхме през ниските зони на небето право към Земята.

С лекота се отдалечихме от нашите преследвачи и излязохме на стабилна орбита на средата на разстоянието между Земята и Луната. Напуснах кабината и се присъединих към екипажа на хълма.

— Корабът пострада тежко — посрещна ме Рамоночон.

— Покажи ми къде.

Той ме поведе и останалите ни последваха надолу през тунела към складовата пещера. Някога монолитният под от лунна скала сега беше напукан и нашарен с неравни отвърстия от артилерийската канонада и през повечето дупки се виждаше Земята. Почти всички сандъци бяха нацепени от шрапнелите и съдържанието им се бе изсипало на пода.

— Няма никакъв начин да поправим щетите — обясни Рамоночон. — Корабът няма да може да лети още дълго.

— Имаме далеч по-сериозен проблем — обади се Жълт заек. — Останахме без припаси.

Повиках Фан да огледа пукнатините по корпуса.

— Какви са резервите от хранителни таблетки? — попитах.

— Взехме последните — отвърна той. — Ще ни стигнат за два дена.

— Знаците са повече от ясни — кимнах. — Пътешествието трябва да приключи скоро.

ρ

— Къде отиваме? — попита Фан.

— На някоя планина близо до границата, където армиите на Делоската симахия и Поднебесното царство могат да ни открият.

— Искаш да ни намерят? — попита Езон.

— Да — отвърнах. — Но не веднага. Необходими са ни няколко часа, преди да ни засекат.

Рамоночон пое дълбоко въздух и заговори.

— Има едно място в Тибет, където бихме могли да се приземим…

— Тибет? — попита смаяно Фан. — Тази страна гъмжи от войски на Поднебесното царство.

— А армията на Симахията е струпана на границата — посочи Жълт заек.

Рамоночон кимна и на устните му затрептя едва забележима усмивка.

— Тибетците знаят безброй места, където се крият от двете армии. В тибетските планини има многобройни будистки общности. Една от тях беше тази, в която се учех и аз.