Небесни материи

Оглавление

γ

Тихи спорещи гласове, идещи иззад завесата на входната врата, ме извадиха от лепкавата просъница. Бяха като първия късен есенен повей, възвестяващ наближаващата зима.

— Какво става тук? — чух глас с подчертан индийски акцент. Само след секунда го познах: Рамоночон! Слава на боговете, че беше жив и здрав! — Къде е Аякс?

— Командир Аякс е вътре — отвърна капитан Жълт заек. — Не може да влезете.

Седнах на кушетката, отметнах тънката завивка, загърнах се с тогата, която бях носил предната вечер, и дръпнах завесата. Жълт заек незабавно застана между мен и Рамоночон и ми даде знак с ръка да не се приближавам повече.

— Аякс — обърна се към мен Рамоночон. — Какво означава всичко това? Защо си под охрана?

Рамоночон бе отслабнал видимо през месеца, откакто се бяхме разделили, късата индийска туника висеше върху мършавото му тяло. Лицето му имаше измъчен вид, сякаш не беше спал от векове. Кожата му беше изсъхнала и напукана, като да го бяха прекарали през цех за щавене на кожи. Само в гласа му се долавяше необичайно спокойствие, все едно че на главата му не висяха хиляди нерешени задачи.

— Всичко е наред, капитан Жълт заек — рекох. — Това е главен динамик Рамоночон, мой колега и приятел. — Обърнах се към индиеца. — Влез в спалнята, ще ти обясня.

Моята телохранителка отстъпи встрани и аз пропуснах Рамоночон през завесата. Тя обаче ни последва, като не сваляше бдителен поглед от приятеля ми.

Рамоночон наклони глава и ме погледна подканящо.

— Бях нападнат, докато се връщах в Атина.

Той се оцъкли и лицето му придоби израз, заради който немалко от онези, които не го познаваха, го смятаха за тъповат. След това примигна, навярно осъзнал как изглежда, пое си четири пъти дълбоко въздух и смени това изражение със загадъчно безразличие.

— Нападнат? — повтори той, като че току-що бях казал някаква шега.

— Бойно хвърчило, което се появи неочаквано в средиземноморското небе и се опита да потопи търговския кораб, с който плавах.

— Бойно хвърчило? Тук? Това е… — той млъкна и пое нови четири бавни вдишвания. — Как е възможно такова нещо?

Нямах отговор. Донякъде ми беше трудно да проумея държанието му. Можех само да изучавам лицето му, преминаващо през мигове на изненада, вдишване и контрол. Все едно да гледаш актьор, подготвящ се за роля, която не му е по вкуса.

— На теб да ти се е случило нещо? — попитах. — Някакви проблеми по обратния път от Индия?

— Не, Аякс — отвърна той, — пътуването ми беше безметежно. Разкажи ми повече за тази атака срещу теб.

Докато му описвах случката, очите му се разширяваха все повече и на лицето му се четеше недоверие. Донякъде се успокоих от нормалната му реакция, но тъкмо когато „Лисандер“ трябваше да свали вражеския въздухолет с един точен изстрел, изненадата на лицето му се скри, заменена от онова сънено изражение на овладяно вълнение, сякаш актьорът познаваше добре тази част и си беше поставил маската на спокоен демон.

Разстроен, помъчих се да го предизвикам, като описах подробно опасността, на която бях изложен, назряващата експлозия на парната машина и намесата ми за спасяването на кораба. Но Рамоночон остана безразличен. Разказът ми приключи без коментар след момента, в който капитан Жълт заек ме взе на борда на „Лисандер“.

Рамоночон помълча известно време, след това попита с отлично овладян глас:

— Кога най-рано можем да те качим на кораба, за да си в безопасност?

Вместо мен отговори Жълт заек:

— „Сълзата на Чандра“ ще пристигне на небесния пристан в Атина в един следобед.

Погледнах към водния часовник в североизточния ъгъл на стаята. Оставаха ни пет часа. Мисълта, че трябва ги прекарам в Академията и да приема колегите, които ще дойдат да ме поздравят за снощния ми „триумф“, накара стомаха ми да се свие мъчително. Исках да се махна оттук, преди останалите да са се събудили.

Но къде да ида? Внезапно пробуден спомен, придружен от деликатния мирис на цветя и мед, ме примами към едно от любимите ми места в Атина.

Имаше една малка пекарна на ъгъла на тясна уличка на половин миля от Академията, встрани от шумотевицата на булевардите. Пекарят беше възрастен човек, чието семейство се занимаваше с този занаят от хиляда и двеста години. Каменните стени бяха просмукани със сладникавото ухание на прясно изпечен хляб, замесен по рецепта, която не беше променяна от векове. Единствената разлика между този пекар и неговия прапрапрадядо беше, че използваше фурна от самозагряващ се метал вместо от тухли и пепел.

Не се сещах за друго местенце, където бих искал да бъда. Представях си как похапвам димящ хляб с маслини и зехтин и обсъждам миналото на Атина с пекаря, търсейки утеха в любимата ми история.

Казах на капитан Жълт заек, че ми се ще да се разходя по атинските улици и да се срещна с истински, нормални хора, живеещи както своите предци още от времето на микенците, които са охранявали Пелопонес, а не с досадни чиновници и надменни учени.

— Не, командире — отсече Жълт заек с решителността на Зевс, когато съобщава какво е отсъдил. — Не мога да ти позволя да поемаш повече рискове.

Дочух шумове откъм коридора, роби, които миеха пода и бършеха прах от статуите. Скоро студентите щяха да се събудят за сутрешните си занимания и заедно с тях щяха да наизлизат преподавателите. Академията се размърдваше и аз исках да я напусна, преди да примигне с гурелясали очи и да ме забележи.

Атина ме потупа лекичко по рамото и ми прошепна кой път да избера. Въпреки че моята телохранителка ми забраняваше да посетя сърцето на града, тя не можеше да ми попречи да видя душата му. Обърнах се към капитан Жълт заек: