Небесни материи

Оглавление

Тя отдаде чест на Езон и на мен и ми подаде свитъка. Счупих внимателно двойния печат и го разгърнах, след това го приближих до очите си, за да мога да разчета сложните заврънкулки на Кройс на бледата лунна светлина.

— Какво е това? — попита Езон.

Прочетох съобщението два пъти, преди да намеря сили да заговоря, защото имах чувството, че халюцинирам.

— Наредено ни е двамата с теб незабавно да придружим пратеника до Делос. Архонтите искат лично да ни инструктират, преди да отлетим за Слънцето.

— Но ние още не сме готови — заяви объркано Езон.

— Зная. Надявам се, че ще успеем да убедим в това Кройс и Милтиад.

— Най-добре да свикаме незабавно командния състав и да им съобщим, че напускаме…

Изведнъж Жълт заек хукна надолу по хълма.

— Ей, спри! — извика тя напред и после през рамо към войниците: — Пазете командир Аякс!

С Езон се спогледахме, сетне я последвахме, заобиколени от войниците.

Жълт заек тичаше право към установката за изстрелване на мрежата. Когато я застигнахме, беше вдигнала Рамоночон за яката и краката му висяха във въздуха.

— Свали го долу! — извиках аз.

Тя поклати глава и посочи въргалящите се на земята дървени парчета.

— Опита се да хвърли това зад борда.

Коленичих и разрових внимателно треските от черешово дърво. Пръстите ми докоснаха метал и аз извадих две дървени парченца, от които се подаваха златни игли, и две други със закривени сребърни игли.

Погледнах към Езон.

— Приличат на останки от даоистко оръжие.

Езон изръмжа.

— Главен динамик Рамоночон, вие сте арестуван. Затворете го в килията до тази на поднебесния лекар. Ще се занимаем с него, щом двамата с Аякс се върнем от Делос.

Рамоночон внезапно увисна в ръцете на Жълт заек и лицето му побледня.

— Не е истина, нали? — попитах го аз на родния му език. — Ти не си шпионин.

Той ме погледна с тъжните си кафяви очи, но не каза нищо.

— Кълна се във водите на Стикс, че ще ти повярвам — рекох.

— Не, Аякс — промълви той. — Не съм шпионин, но не мога да го докажа.

— Тогава аз ще го докажа — заявих, уверен в правотата си.

ζ

С изключение на препускането с камила през неравен терен по време на пясъчна буря, пътуването с лунна шейна е най-неудобният начин на придвижване, изобретяван някога от човека. Натискът на естественото лунно движение, комбиниран с безконечното подскачане и приплъзване върху вълни от разреден въздух, предизвиква болки в гърба и води до неприятни охлузвания по краката. Всеки облак или въздушно течение, което подминавахме, добавяше допълнителни терзания за тялото ми и изтръгваше нови благословии за конструкторите на „Сълзата на Чандра“, които го бяха направили достатъчно голям, за да избягва подобни неудобства.

Навалицата върху тесния диск увеличаваше мъчението, защото при всяко по-рязко движение ние се удряхме един в друг.

Единственото предимство на лунните шейни е тяхната скорост. Заради малките си размери, съотнесени към мощта на витлата, те летят по-бързо от всички останали небесни превозни средства и дори от големите кораби. Отне ни само три часа да прекосим Северна Атлантея и Атлантическия океан, три часа, през които преминахме от тъмна нощ към алена зора. Когато стигнахме Европа и се спуснахме към военното пристанище при Херкулесовите стълбове, беше ясна сутрин.

Под нас една бойна флотилия преминаваше през протока, свързващ Средиземноморието с Атлантика. Седем тежки фрегати от същия клас, от който беше „Лисандер“, ескортирани от трийсетина по-малки канонерки, се нижеха бавно край тежкокалибрените оръдия, монтирани на двете срещуположни скали. В тяхна чест едновременно от сто дула беше изстрелян залп с огнени сфери.

Нашият навигатор насочи носа на шейната надолу и ние започнахме да се спускаме към редицата от небесни пристани, щръкнали над стълбовете като остриетата на Посейдоновия тризъбец. На височина от две мили три бойни шейни се доближиха, за да ни ескортират до една от площадките, издълбани в скалата. Заради тези площадки стръмният бряг приличаше на пирамидите в Южна Атлантея. Ескортиращите шейни ни придружиха до площадката, която беше на морското равнище. Тук вече ни очакваше отряд от роби, които приковаха лунната шейна със стоманени вериги, закотвени дълбоко в земята.

— Дълго ли ще останем тук? — попитах навигатора с надежда да се поразтъпча.

— Не, командире — отвърна тя. — Отлитаме веднага щом получим разрешение от диспечерската. Обикновено дори не спираме тук, но по неизвестни за мен причини мерките за сигурност напоследък са доста затегнати.

Жълт заек, Езон и аз премълчахме. Щом архонтите са решили, че не е необходимо да информират личните си куриери за бойното хвърчило, появило се в самото сърце на Симахията, не беше наша работа да го правим.

Пилотът на нашата шейна показа куриерския си жезъл на пристанищния офицер и ние получихме разрешение да продължим полета си над Средиземно море. Предупредиха ни обаче, че всяко отклонение от курса ще бъде тълкувано като нарушаване на въздушното пространство от вражески сили и ще го последва откриване на огън от морски или небесен съд.

Отново излетяхме, вдигнахме се на десет мили и се понесохме над Северна Африка, а под нас се замяркаха изостанали картагенски селца. След това прелетяхме над Сицилия, където трябваше да почакаме, докато небесният кораб „Рогът на Хатор“ се скачва с пристана в Сиракуза.

Следвайки зададения маршрут, ние се отбихме в Спарта, където се присъединихме към ежедневния керван от куриерски шейни, разнасящи заповеди и сведения между Делос и военното сърце на Симахията.