Небесни материи

Оглавление

Повечето от моите съученици тогава бяха вперили погледи в небето, нетърпеливи да разгледат сферите отблизо, но аз поглеждах надолу, надзъртайки над перилата на кораба, към мястото, което току-що бяхме напуснали — градът на богинята на мъдростта.

Тесните извити улички и ярко изрисуваните сгради, както стари, така и нови, бяха скупчени около три зони на трескава активност — пристанището, Акропола и Академията. Градът беше украшение, което се състоеше от три големи камъка, заобиколени от гроздове по-малки камъчета. Помня, че тогава се чудех дали в моментите, когато скучае, Атина понякога не отваря своята кутия със съкровища, за да се полюбува на най-красивото сред тях, щастлива, че никой друг от боговете не може да се похвали с перла, равна по красота на тази.

Щях още дълго да надничам през перилата, но моят учител ме беше дръпнал назад, за да ме пристегне с колани за седалката, тъй като ни очакваше кратък полет до Луната.

Прогоних спомените, докато „Лисандер“ маневрираше бавно в пристанището. Както винаги, кейовете бяха натъпкани с кораби от всички краища на Делоската симахия. Египетски шлепове търкаха бордове с персийски триреми, индийски фрегати, атлантейски дракари и още много други. И навсякъде сред тях спартански военни кораби изстрелваха сигнални ракети, за да поздравят завръщащите се у дома бойни другари.

Бях чувал много капитани да се оплакват от използването на линейни кораби като куриери между Спарта и Атина. Те горчиво се възмущаваха, че ги задържат в Средиземноморския басейн, когато биха могли да се сражават с поднебесните флотилии край Тихоокеанските острови или до бреговете на Атлантея. Предполагах, че капитанът на „Лисандер“ е на същото мнение, макар че нямах възможност да обсъдя този въпрос с него.

Сред тази тълпа от мускулести атлети зърнах самотен, но напълно самоуверен финикийски търговски кораб, почти същият като този, който бях изоставил насред морето. Опашка от тромави и яки нордически роби разтоварваше огромни бали от трюма: папируси, душата и кръвта на градската бюрокрация.

Хартията се товареше на малки каручки, с които я откарваха до крепостите на чиновничеството, скупчени около пристанището като създадени от човешка ръка скали: термитници, гъмжащи от хиляди работници, на чиято неуморна бумащина се крепеше самата Симахия. Мрежа от вакуумни тръби свързваше тези скали една с друга. Из пристанището се носеше несекващо метално дрънчене от куриерските капсули, фучащи по тръбите с шеметна бързина.

„Лисандер“ се изравни с един каменен кей и от палубата хвърлиха въжета, които бяха завързани надлежно за пилоните. Веднага след това беше спуснат трапът, който се удари с метален звън в бетонната платформа. Пристанищни роби понечиха да се качат на борда, но капитан Жълт заек им нареди да се върнат обратно.

— Никой да не доближава трапа на трийсет крачки — заповяда тя. Войници, моряци и роби побързаха да отстъпят. Заповедите на един спартанец не са нещо, което да пренебрегнеш с лека ръка. Едва когато се оформи достатъчно обширно пространство, за да се вижда какво става наоколо, Жълт заек ми разреши да сляза.

Ето как, с изтръпнали крайници, смъдяща кожа, залепнала тога и объркан ум, аз стъпих за последен път в града на Атина.

β

— Командир Аякс? — мъж с тънки устни, на неопределена средна възраст, разблъска тълпата и застана на опразненото от капитан Жълт заек пространство. Докато крачеше към нас, той посегна с дясната си ръка към сгъвките на кафеникавата си туника, но преди да успее да извади онова, което беше пъхнал там, капитан Жълт заек се хвърли върху него, дръпна го на няколко крачки от мен и опря меч в гърлото му.

— Командир Аякс — изграчи той. — Какво означава това?

— Казах на всички да се отдръпнат — отвърна вместо мен моят телохранител. — Защо не се подчиняваш?

— Мислех, че имате пред вид робите и моряците — отвърна мъжът, като надничаше изплашено над блестящия ръб на меча. — Пратиха ме да помоля капитан Аякс да ме придружи.

— Къде го викат? — попита тя.

Мъжът вдигна разтреперана ръка и посочи една сграда от бял камък сред гората от чиновнически крепости.

— Трябва да попълни някои документи.

Смях се надигна в гърлото ми и бликна навън.

— Пуснете го, моля ви, капитане — рекох. — Сега го познах, той е секретар в бюджетната администрация.

Жълт заек прибра меча и освободи нещастника. Той се изправи, опитвайки се да възвърне накърнено си достойнство пред тълпата от подхилкващи се зяпачи, които без съмнение се наслаждаваха на рядката гледка на публично унижен чиновник. Младият мъж понечи да се доближи до мен, но капитан Жълт заек застана помежду ни, създавайки с жилестото си тяло преграда, по-импозантна от която и да било стена от камък и стомана.

— Командире — заговори той, — съжалявам, но трябва да изразя протеста си от действията на вашия офицер. Ще внеса официално оплакване до архонтите.

— Не е необходимо — отвърнах. — Извинявам се за ревностните действия на моята телохранителка, но тя само изпълняваше дълга си. — Не се безпокоях особено от последствията, които подобно оплакване можеше да има върху мен, но същевременно не знаех какви щяха да са те по отношение на капитан Жълт заек.

— Аз също изпълнявах дълга си — рече чиновникът и наду обидено бузи, за забавление на нарастващата тълпа на пристанището. — А сега ще бъдете ли така добър да ме последвате, за да изпълните своя дълг?

— Разбира се — отвърнах и наведох едва забележимо глава, сякаш приемах укора на чиновника. Нямаше никакъв смисъл да споря с човек, чиято представа за света се ограничаваше до бюрократичните процедури и собственото му прераздуто чувство за достойнство.