Небесни материи

Оглавление

За разлика от нашарената повърхност на Селена Хермес имаше само един белег върху тялото си, дълга пет мили цепнатина, водеща към подземната база на Симахията. Преди шест години бях прекарал една година в тази база, изучавайки свойствата на хермеската материя и наблюдавайки как енергетиците дялат фрагменти за свръхбързи небесни кораби, използвани за бръснещи полети над Поднебесното царство и за шпиониране на неговите военни бази.

Езон, който никога не беше летял по-далеч от Луната, не сваляше очарован поглед от планетата и дори направи малко жертвоприношение пред статуята на Хермес, благодарен на бога за тази гледка.

Малко след като излязохме на орбита, небесните кораби „Сандалът на Меркурий“ и „Пръчката на Тот“ — дълги четвърт миля бързи стрели с червеникави корпуси, базирани постоянно на станцията долу — излетяха от пещерите, за да ни доставят хермеското вещество, което ни трябваше за мрежата. И двата кораба имаха издължени, маневрени тела, но Клеон не пропусна да отбележи, че не могат да се мерят с нас и с ареските ни витла.

Михрадарий пое контрола върху сандъците с хермеска материя и нареди на плетачите да изплетат втория сегмент от мрежата. Обеща, че работата ще бъде завършена, преди да достигнем Афродита, където ни очакваше последната пратка.

θ

Отвъд сферата на Хермес изгубихме представа за ден и нощ. Земята толкова рядко засенчваше Слънцето, че почти непрестанно имахме дневна светлина с някои нюанси на яркостта, непознати на нашата планета. Когато Слънцето и „Сълзата на Чандра“ се намираха в един и същ квадрант на небето, светлината на Хелиос беше толкова ярка, че се налагаше да завързваме кърпи на очите си, за да не ослепеем напълно. Но когато Слънцето и корабът бяха на срещуположни страни спрямо Земята, заемайки срещулежащи квадранти от небесния кръг, ние се наслаждавахме на периоди на отморяващ здрач, който продължаваше часове наред. В търсене на подходяща фраза за тези повтарящи се моменти на изпълнено със звезди тъмнооранжево небе стигнахме до определението „дългите вечери“.

Двамата с Езон променихме по такъв начин графика на екипажа, че сега по-голямата част разполагаше със свободно време тъкмо когато се спускаше благоприятният сумрак. В тези мигове неведнъж се случваше да зърна Езон седнал на склона на хълма, загледан с мечтателно изражение към мяркащите се външни планети и сферата с неподвижни звезди отвъд тях. Той говореше за небесата, сякаш те са магично място, недосегаемо за човека. Успокояващо беше да оставя на романтичността му да засенчи студените факти на уранологията, да забравя за орбити, епицикли и фрагменти от небесен камък, да виждам заедно с него царствените перли на боговете, украсяващи небесната корона.

Тези вечери събудиха жизнените ми сили, накараха ме да мисля за неща, различни от историята с Рамоночон и шпионина на борда, все проблеми, които занимаваха ума ми през останалата част от деня. Претърсването на кораба беше безрезултатно и към края на първата седмица от полета към Афродита си дадох сметка, че няма да успея да открия нищо със систематичните методи на моята любима Академия.

Обърнах се към боговете за вдъхновение. Съветвах се с тях един по един, по начини, изобретени още от зората на човечеството. Първа потърсих Атина, поднесох дарове на статуята й, но Мъдрост, макар и моя закрилница, остана няма за молбите ми. Следващият беше Аполон, който вдъхна от благовонните листа, запалени в подножието му, но така и не ме възнагради със среща с оракула. На Хермес дарих черен овен и златна огърлица през сумрачните периоди на кораба, но Господарят на езика не каза нищо. Последен в този списък беше най-опасният от всички богове, Дионис.

Намирахме се на седем дена полет от Хермес и „Сълзата на Чандра“ бе потънала в почти пълен мрак. Седях на пода на моята пещера в компанията единствено на Жълт заек. Спуснатите нощни завеси напълно изолираха постоянното сребърно сияние. Единствената светлина идваше от четирите свещи на бюрото ми. Не бях ял, нито пил вода или вино повече от дванайсет часа. Носех ръчно ушита туника от фина кожа, а в скута ми бе положен тирс, дървен жезъл с усукано около него клонче от лозница. На пода пред мен стоеше делва, върху която бе изрисувана историята с раждането на Дионис и покоряването на Тива. Съдът бе напълнен до ръба с неразредено вино, толкова гъсто, че приличаше на желе.

— Господарю на лозята — заговорих аз, склонил глава пред рисунките върху делвата. — Свещена рожбо, родена от бедрото на Зевс, повелителю на вакханките, дари ме със силата на твоята божествена лудост, вдъхни ми от твоята неизчерпаема мъдрост.

Повдигнах тежката делва и излях огъня на Дионис право в ума си.

Вкусът на грозде в устата ми се превърна в ухание на явор от горите на Северна Атлантея. Аз бях вълк, който тичаше из гората и преследваше нещо, което се намираше съвсем близо. Усещах го, но не можех да го подуша заради тежкия аромат на мъзга. Превърнах се в делфин, който следваше теченията из океана, докато бягаше от акула. Станах леопард с бяла козина насред пейзаж от заснежени върхове и се стрелках сред пухкавия сняг, преследвах бял заек. Малко след това го намерих, дребна животинка, сгушена зад един камък, но вместо да побегне, заекът се хвърли върху мен, с тънките си предни лапи отби закривените ми нокти, а със задните ме изрита в гърдите.

— Аякс! — Твърдата като стомана длан на Жълт заек ме зашлеви през лицето, изтръгвайки ме от божественото видение, но не и от вакхическата лудост.

Замахнах към нея, опитвайки се да я разкъсам със страховитите си нокти, но тя вече не беше там. За частица от секундата се бе озовала зад гърба ми и когато понечих да се обърна, изви ръцете ми и ме събори по очи на пода. Изревах с гневния рев на разярена котка и се опитах да се освободя от нея, но тя беше по-тежка от Олимп и ме задържа така половин час, докато Дионис напусна окончателно ума ми и ми позволи отново да стана човек.