Выбери любимый жанр

Оценить:

Греховете на светците

Оглавление

— Не — безизразно отвърна тя.

— Сама ли си тук, Рейчъл?

— Да.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Тя се замисли за миг.

— Чудесно.

— Ще те взема в осем часа.

Вечерта беше шеметна.

— Ако знаеш къде да идеш и успееш да влезеш — каза й Родерик Маршал, — в Лос Анджелис се намират едни от най-страхотните клубове на света.

Започнаха в „Стандарт“, модерен бар, ресторант и хотел на Сънсет Булевард. Зад заскрежената витрина на входа имаше гол модел, покрит с рисунки.

— Страхотно, нали?

— Невероятно — съгласи се Рейчъл.

Обиколиха няколко шумни, претъпкани клуба. Накрая Родерик Маршал остави изтощената Рейчъл в хотела.

— Наспи се добре. Утрешният ден ще промени живота ти.

В 07:00 Рейчъл беше в гримьорната. Гримьорът Боб Ван Дусен я измери с поглед и попита:

— За какво ми плащат?

Тя се засмя.

— Ти нямаш нужда от грим. Природата вече се е погрижила.

— Благодаря.

Когато я гримира, гардеробиерката й помогна да облече роклята, която бяха избрали предния следобед. Един от асистент-режисьорите я заведе в голямо студио.

Родерик Маршал и екипът му я очакваха. Режисьорът я погледна за миг.

— Съвършена си. Пробните снимки ще се състоят от две части, Рейчъл. Първо ще седнеш на този стол и аз ще ти задам няколко въпроса. Просто се дръж естествено.

— Ясно. А втората част?

— Кратката сцена, за която ти споменах.

Рейчъл седна. Родерик Маршал стоеше зад камерата до оператора.

— Готова ли си?

— Да.

— Добре. Отпусни се. Всичко ще мине чудесно. Камера. Начало. Добро утро.

— Добро утро.

— Казаха ми, че си модел.

Рейчъл се усмихна.

— Да.

— Как започна?

— Бях на петнайсет. Собственикът на една агенция за манекени ме видя в един ресторант с майка ми, дойде при нас, поговори с нея и след няколко дни станах модел.

Разговорът продължи петнадесетина минути, по време на които проличаха интелигентността и самообладанието на Рейчъл.

— Стоп! Чудесно! — Родерик Маршал й подаде сценария. — Ще направим почивка. Прочети го. Когато си готова, само ми кажи и ще заснемем дубъла. Страхотна си, Рейчъл!

Тя прочете сценария. Съпруга искаше от мъжа си развод.

— Готова съм.

Запознаха я с Кевин Уебстър, който щеше да й партнира — красив млад мъж от холивудски калъп.

— Добре — каза режисьорът. — Да започваме. Камера. Начало.

Рейчъл погледна Кевин Уебстър.

— Сутринта разговарях с адвокат за развода, Клиф.

— Чух. Не трябваше ли първо да приказваш с мен?

— Вече приказвахме. Цяла година. С брака ни е свършено. Ти просто не ме слушаш, Джеф.

— Стоп — каза Родерик Маршал. — Рейчъл, той се казва Клиф.

— Съжалявам — засрамено отвърна тя.

„Всъщност това се отнася за нас с Джеф — помисли си Рейчъл. — С нашия брак е свършено. Как се случи? Ние живеем заедно. Почти не се виждаме. Срещаме се с привлекателни хора, но не можем да се обвързваме с тях заради договор, който вече не значи нищо.“

— Рейчъл!

— Съжалявам.

Сцената отново започна.

Когато пробните снимки свършиха, Рейчъл взе две решения. Мястото й не беше в Холивуд. И искаше развод…

„Сгреших — докато лежеше в стаята в Рио, си помисли Рейчъл. — Не биваше да се развеждам с Джеф.“

Във вторник след училище Дейна заведе Кемал при терапевта. Протезата приличаше на истинска ръка и функционираше добре, ала Кемал трудно свикваше с нея, и физически, и психологически.

— Чувства я като нещо чуждо — обясни лекарят на Дейна. — Нашата работа е да го накараме да я приеме като част от собственото си тяло. Трябва да го научим отново да си служи с двете ръце. Това обикновено продължава два-три месеца. Имайте предвид, че този период може да е много труден.

— Ще се справим — увери го тя.

Не беше лесно. На следващата сутрин Кемал излезе от кабинета без протезата си.

— Готов съм.

Дейна изненадано го погледна.

— Къде е ръката ти, Кемал?

Момчето предизвикателно повдигна лявата си длан.

— Ето я.

— Знаеш какво имам предвид. Къде е протезата ти?

— Повече няма да нося тая отврат.

— Ще свикнеш с нея, миличък. Обещавам ти. Трябва да потърпиш. Аз ще ти помогна да…

— Никой не може да ми помогне. Аз съм сакат…

Дейна отново отиде при детектив Маркъс Ейбрамс. Детективът свъси вежди и каза:

— Знаете ли какво най-много мразя в тая проклета работа? — Посочи купчината документи на бюрото си. — Това. Сега можех да съм навън и да се забавлявам като гърмя по престъпници. А, забравих. Вие сте репортерка, нали? Не ме цитирайте.

— Късно.

— С какво мога да ви помогна днес, госпожице Евънс?

— Дойдох да попитам за случая Синиси. Направили ли са й аутопсия?

— Формално. — Той извади няколко листа от чекмеджето на бюрото си.

— Има ли нещо подозрително?

Детективът прегледа доклада.

— Няма алкохол… опиати… Не. — Ейбрамс вдигна очи. — Изглежда, е била в депресия и просто е решила да сложи край на живота си. Това ли е всичко?

— Да.

След тази среща Дейна се отби при детектив Финикс Уилсън.

— Добро утро, детектив Уилсън.

— Какво ви води в моя скромен кабинет?

— Чудех се дали има нещо ново в разследването на убийството на Гари Уинтроп.

Той въздъхна и се почеса по носа.

— Абсолютно нищо. Някоя от картините вече трябваше да се покаже. На това разчитахме.

На Дейна й се прииска да каже: „Ако бях на ваше място, нямаше да разчитам“, но се сдържа.

— Значи нямате улики?

— Не. Престъпниците не са оставили никакви следи. Рядко имаме кражби на картини, но начинът на действие почти винаги е един и същ. Това е най-изненадващото.