Греховете на светците

• Предыдущая
• 12/66
• Следующая

Тя озадачено го погледна.

— Не съвсем.

— Честно казано, за ваше добро е да оставите всичко това. Ако все пак продължите, бъдете внимателна. — Майорът се изправи и излезе от ресторанта.

Дейна остана още известно време, замислена за чутото. „Значи Тейлър Уинтроп не е имал врагове. Може би не подхождам правилно. Ами ако някое от децата му е имало смъртен враг? Или жена му?“

Дейна разказа на Джеф за обяда с майор Джак Стоун.

— Интересно. А сега?

— Искам да се срещна с някои от хората, които са познавали децата на Уинтроп. Пол Уинтроп е бил сгоден за някоя си Хариет Бърк. Били са заедно почти година.

— Чел съм за тях. — Той се поколеба. — Скъпа, знаеш, че изцяло те подкрепям…

— Разбира се, Джеф.

— Но я си представи, че грешиш? Нещастните случаи не са нещо необичайно. Колко време ще ти отнеме това?

— Не много — обеща Дейна. — Ще направя само още някои проверки.

Хариет Бърк живееше в красив мезонет в северозападната част на Вашингтон. Бе стройна тридесетинагодишна блондинка с приятна усмивка.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Дейна.

— Не съм съвсем сигурна защо го направих, госпожице Евънс. Споменахте, че се отнасяло за Пол.

— Да. — Дейна внимателно подбра думите си. — Нямам намерение да се ровя в личния ви живот, но вие с Пол сте били сгодени и съм убедена, че сте го познавали по-добре от всеки друг.

— Ще ми се да си мисля така.

— Искам да науча повече за него като човек.

Хариет Бърк се замисли.

— Пол не беше като другите мъже — накрая тихо отвърна тя. — Страстно обичаше живота. Беше мил и грижовен към хората. Можеше да е много забавен. Не се взимаше прекалено на сериозно. Беше страхотен за компания. Щяхме да се женим през октомври. — Младата жена замълча за миг. — Когато загина, имах… имах чувството, че и аз съм умряла. — Хариет погледна репортерката и прибави: — И продължавам да се чувствам така.

— Ужасно съжалявам — каза Дейна. — Знаете ли дали е имал врагове, някой, който да е имал причина да го убие?

Очите на Хариет Бърк се насълзиха.

— Ако го бяхте познавали, нямаше да зададете този въпрос.

Следващата среща на Дейна бе със Стив Рексфорд, бившия иконом на Джули Уинтроп, елегантен англичанин на средна възраст.

— С какво мога да ви помогна, госпожице Евънс?

— Имам няколко въпроса за Джули Уинтроп.

— Да?

— Колко време работихте при нея?

— Четири години и девет месеца.

— Харесвахте ли я?

Рексфорд се усмихна.

— Тя беше невероятно мила, прелестна дама във всяко отношение. Не… Не повярвах на ушите си, когато чух по новините за нещастния случай.

— Джули Уинтроп имаше ли врагове?

Икономът се намръщи.

— Моля?

— Госпожица Уинтроп имала ли е връзка с някого, когото може да е… зарязала? Или някой просто да е имал зъб, на нея или на семейството й?

Стив Рексфорд бавно поклати глава.

— Госпожица Джули не беше такъв човек. Не можеше да нарани никого. Не. Тя щедро раздаваше и времето, и състоянието си. Всички я обичаха.

Дейна внимателно се вгледа в него. Очевидно говореше сериозно. Всички говореха сериозно. „Какво правя аз, по дяволите? — зачуди се тя. — Чувствам се като Дейна Кихот. Само че няма вятърни мелници.“

Следващият в списъка й беше Морган Ормънд, директор на Джорджтаунската художествена галерия.

— Разбрах, че искате да разговаряме за Гари Уинтроп.

— Да. Питах се…

— Смъртта му е огромна загуба. Нашият народ изгуби своя най-голям покровител на изкуството.

— Господин Ормънд, в света на изкуството има огромна конкуренция, нали?

— Конкуренция ли?

— Сигурно понякога се случва няколко души да се стремят да купят една и съща творба и да…

— Разбира се. Но не и с господин Уинтроп. Той имаше невероятна лична колекция и в същото време раздаваше щедри дарения на музеите. Не само на нашата галерия — благотворителната му дейност обхващаше целия свят. Мечтаеше да направи голямото изкуство достъпно за всички.

— Знаете ли дали е имал врагове…

— Гари Уинтроп ли? Не. Категорично.

Последната среща бе с Розалинд Лопес, лична прислужница на Мадлин Уинтроп в продължение на петнадесет години. Сега работеше във фирмата за доставки на съпруга си.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, госпожо Лопес. Исках да поговорим за Мадлин Уинтроп.

— Бедната госпожа. Тя… тя беше най-милият човек на света.

„Това започва да ми прилича на развален грамофон“ — помисли си Дейна.

— Каква ужасна смърт!

— Да — съгласи се Дейна. — Работили сте при нея много време.

— О, да.

— Знаете ли дали по някакъв начин не е обидила някого, дали не си е създала врагове?

Розалинд Лопес я погледна изненадано.

— Врагове ли? Не, госпожо. Всички я обичаха.

„Направо си е развален грамофон“ — реши Дейна.

„Сигурно съм сгрешила — на връщане към офиса си каза тя. — Въпреки всичко, смъртта на цялото семейство трябва да е съвпадение.“

Отиде при Мат Бейкър. Посрещна я Аби Ласман.

— Здрасти, Дейна.

— Мат чака ли ме?

— Да. Влизай.

Когато влезе в кабинета му, Бейкър вдигна поглед.

— Как е днес Шерлок Холмс?

— Елементарно, драги Уотсън. Сбъркала съм. Тук няма никаква сензация.

Глава 5

Съобщението на майка й я свари неподготвена.

— Дейна, скъпа, имам невероятна новина.

— Да, мамо?

— Ще се омъжвам.

— Какво?! — смая се Дейна.

— Да. Отидох на гости на една приятелка в Уестпорт, Кънектикът, и тя ме запозна с него.

— Радвам се за теб, мамо. Това е чудесно.

— Той е… той е толкова… — Майка й се изкиска. — Не мога да го опиша, но е възхитителен. Ще ти хареса.

• Предыдущая
• 12/66
• Следующая