Греховете на светците

• Предыдущая
• 45/66
• Следующая

— Да…

Непознатият широко се усмихна.

— Аз ваш горещ почитател! Постоянно гледам ви по телевизия!

Дейна облекчено въздъхна.

— А, да. Благодаря.

— Дали ще ми прави честта да ми дава автограф?

— Разбира се.

Мъжът й подаде един лист и каза:

— Ох, къде ми е химикалката…

— Аз имам. — Тя извади новата си златна писалка и се подписа.

— Спасибо! Спасибо!

Когато Дейна понечи да прибере писалката в чантата си, някой я блъсна и писалката падна на пода. Тя се наведе и я вдигна. Капачето се бе разцепило.

„Е, ще може да се залепи“ — помисли си Дейна, после го погледна по-внимателно. От цепнатината се подаваше тънка жичка. Озадачена, тя я изтегли и видя микропредавателя. „Ето как ме следят! Но кой?“ Спомни си текста на картичката: „Скъпа Дейна, приятно пътуване. Бандата.“

Бясна, Дейна изтръгна жичката, хвърли я на земята и я стъпка.

В една усамотена лаборатория сигналният маркер на картата внезапно изчезна.

— Мамка му!

— Дейна?

Тя се обърна. Пред нея стоеше московският кореспондент на УТН.

— Аз съм Тим Дрю. Извинявай, че закъснях. Движението тук е кошмарно.

Тим Дрю беше висок и червенокос, с топла усмивка.

— Колата ми е навън. Мат ми каза, че идваш само за един-два дни.

— Точно така.

Взеха багажа й и излязоха от терминала.

Пътуването в Москва бе като сцена от „Доктор Живаго“. Струваше й се, че целият град е повит с наметало от чисто бял сняг.

— Вълшебно е! — възкликна тя. — Откога си тук?

— От две години.

— Харесва ли ти?

— Страшничко е. Никой не знае какво да очаква от Владимир Путин. Лудите управляват лудницата. — Той наби спирачки, за да не блъсне неколцина разсеяни пешеходци. — Запазил съм ти стая в хотел „Севастопол“.

— Как е там?

— Типичен хотел на „Интурист“. Можеш да си сигурна, че някой на етажа ще те държи под око.

По улиците беше пълно с хора, увити в кожи. Тим Дрю хвърли поглед към Дейна.

— Не е зле да си вземеш по-топли дрехи, иначе ще замръзнеш.

— Ще се оправя. Утре или вдругиден си заминавам.

Пред тях бяха Червеният площад и Кремъл. Самият Кремъл се издигаше на хълм на левия бряг на Москва река.

— Боже мой, внушително е! — каза Дейна.

— Да. Ако тези стени можеха да говорят, щеше да чуеш страшни писъци. — Той продължи: — Това е една от най-известните сгради на света. Намира се на северния бряг и…

Тя престана да го слуша. „Ами ако Антонио Персико ме е излъгал? Ами ако си измисля, че Тейлър Уинтроп е прегазил момчето? В такъв случай лъже и за руския план.“

— Входът за туристи е на западната стена…

„Но тогава защо Тейлър Уинтроп толкова е настоявал да дойде в Русия? Посланическият пост едва ли е означавал много за него.“

— Тук векове наред се е съсредоточавала властта в Русия — продължаваше обясненията си Тим Дрю.

„Всичко си дойде на мястото.“

„Трябва да открия какво е искал да каже.“

Спряха пред огромен хотел.

— Пристигнахме — каза Тим Дрю.

— Благодаря, Тим. — Тя слезе от колата и потръпна от студения въздух.

— Ти влизай — извика й Тим. — Аз ще донеса багажа. Между другото, ако си свободна, каня те на вечеря.

— Много ти благодаря.

— Има един частен клуб със страхотна кухня. Мисля, че ще ти хареса.

— Чудесно.

Фоайето на хотел „Севастопол“ бе голямо, пищно украсено и пълно с народ. На рецепция та работеха неколцина служители. Дейна се при ближи до един от тях и каза:

— Казвам се Дейна Евънс. Имам резервация.

Мъжът я изгледа за миг и нервно отвърна:

— А, да. Госпожица Евънс. — Подаде й един формуляр. — Бихте ли го попълнили? Ще ми трябва и паспортът ви.

Докато Дейна пишеше, служителят погледна към някакъв мъж, който стоеше в отсрещния край на фоайето, и му кимна. Дейна му подаде попълнения формуляр.

— Ще ви заведат до стаята ви.

— Благодаря.

Мебелите в стаята бяха очукани и паянтови, миришеше на мухъл.

Едра жена в безформена униформа донесе багажа й. Дейна й даде бакшиш, жената изсумтя и си тръгна.

Дейна вдигна слушалката и набра 252–2451.

— Американското посолство.

— Кабинета на посланик Харди, моля.

— Един момент.

— Кабинетът на посланик Харди.

— Здравейте. Обажда се Дейна Евънс. Може ли да разговарям с господин посланика?

— Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— Ами… въпросът е личен.

— Един момент, моля.

Половин минута по-късно тя чу гласа на посланик Харди.

— Госпожица Евънс?

— Да.

— Добре дошли в Москва.

— Добре заварили.

— Роджър Хъдсън ми се обади, за да ме предупреди за пристигането ви. С какво мога да ви помогна?

— Може ли да се срещнем?

— Разбира се. Един момент. — Последва кратко мълчание. — Какво ще кажете за утре сутрин? В десет часа?

— Чудесно. Много ви благодаря.

— До утре тогава.

Дейна погледна през прозореца към тълпите, които бързаха в студа. „Тим има право — помисли си тя. — Трябва да си купя по-топли дрехи.“

Универсалният магазин ГУМ се намираше недалеч от хотела. Огромната сграда бе пълна с евтини стоки.

Дейна си избра червено вълнено палто и червен шал. Минаха двадесет минути, докато открие продавачка.

Когато се прибра в хотела, клетъчният й телефон звънеше. Обаждаше се Джеф.

— Здравей, мила. Опитвах се да се свържа с теб на Нова година, но ти не отговаряше и не знаех къде да те намеря.

— Съжалявам, Джеф. — „Значи не е забравил! Милият!“

— Къде си?

— В Москва.

— Всичко наред ли е, мила?

— Да. Кажи ми за Рейчъл, Джеф.

— Още е рано за нещо определено. Утре ще опитат нова терапия. Все още е в експериментален стадий. Ще имаме резултат до няколко дни.

• Предыдущая
• 45/66
• Следующая