Греховете на светците

• Предыдущая
• 48/66
• Следующая

Дейна излезе от хотела и леденият вятър забрули лицето й. Радваше се, че е облякла новото си червено вълнено палто. Електронният термометър на сградата оттатък улицата показваше двадесет и девет градуса под нулата.

Пред хотела чакаше лъскаво ново такси. Тя отстъпи назад и изчака да го вземат. Следващата кола изглеждаше стара. Дейна се качи. Шофьорът въпросително я погледна в огледалото.

— Искам да отида на Теат… — тя се поколеба, — … рални… проезд…

— В „Боярски клуб“ ли искате да отидете? — нетърпеливо я прекъсна руснакът.

— Да.

Таксито потегли. Движението бе натоварено, по заледените тротоари отчаяно бързаха пешеходци. Градът изглеждаше покрит с мътносива патина. „И не е само от времето“ — помисли си Дейна.

„Боярски клуб“ се оказа модерен и удобен, с кожени столове и дивани. Тим Дрю я чакаше на маса до прозореца.

— Виждам, че си се ориентирала.

Дейна се настани до него.

— Шофьорът знаеше английски.

— Извадила си късмет. Някои не знаят дори руски. Идват от какви ли не републики. Удивително е, че тази страна изобщо функционира. Напомня ми за умиращ динозавър. Знаеш ли колко е голяма Русия?

— Не точно.

— Почти два пъти повече от Съединените щати. Има тринайсет часови пояса и граничи с четиринайсет държави. Четиринайсет държави!

— Невероятно!… Тим, търся руснаци, които са контактували с Тейлър Уинтроп.

— Значи ти трябва цялото руско правителство.

— Знам. Но някои сигурно са били по-близки с него. Президентът…

— Може би някой с малко по-нисък ранг — кисело я прекъсна кореспондентът. — Според мен Уинтроп е бил най-близък със Саша Жданов.

— Кой е Саша Жданов?

— Началник на Бюрото за международно икономическо развитие. Двамата често са се срещали. — Дрю я погледна внимателно. — Какво точно търсиш, Дейна?

— Не съм сигурна — призна тя. — Наистина но съм сигурна.

Бюрото за международно икономическо развитие се помещаваше в огромна сграда от червени тухли на улица „Озерная“. На входа стояха двама милиционери, трети седеше на гишето.

Дейна се приближи до него и той вдигна глава.

— Добрый день.

— Здравствуйте. Не при…

— Извинете — прекъсна го тя. — Търся господин Жданов. Аз съм Дейна Евънс от „Уошингтън Трибюн Нетуърк“.

Милиционерът погледна списъка пред себе си и поклати глава.

— Имате ли среща?

— Не, но…

— Тогава ще трябва да си уговорите. Американка ли сте?

— Да.

Той измъкна някакъв формуляр и й го пода де.

— Попълнете го, моля.

— Добре. Ще може ли да се срещна с господин Жданов днес следобед?

Милиционерът въздъхна.

— Вие американците постоянно бързате. В кой хотел сте?

— „Севастопол“. Ще му отнема само няколко мину…

Той си записа нещо.

— Ще ви се обадят. Досвидания.

— Но… — Тя забеляза изражението му. — Досвидания.

Остана в стаята си целия следобед в очакване да й позвънят. В шест часа се обади на Тим Дрю.

— Видя ли се с Жданов?

— Не. Казаха, че ще ми се обадят.

— Не храни напразни надежди, Дейна. Имаш си работа с бюрокрация от друга планета.

Рано на другата сутрин Дейна се върна в Бюрото за международно икономическо развитие. На гишето седеше същият милиционер.

— Добрый день — поздрави тя.

Той я погледна безизразно.

— Добрый день.

— Господин Жданов получи ли вчерашното ми съобщение?

— Името ви?

— Дейна Евънс.

— И вчера сте му оставили съобщение, така ли?

— Да — безизразно потвърди Дейна. — При вас.

Милиционерът кимна.

— Значи го е получил.

— Може ли да говоря със секретарката на господин Жданов?

— Имате ли среща?

Дейна дълбоко си пое дъх.

— Не.

Той сви рамене.

— Извините, нет.

— Кога мога…

— Ще ви се обадят.

По обратния път Дейна мина покрай „Детский мир“, детски универсален магазин, и влезе да го разгледа. Купи на Кемал компютърна игра и се изненада от високата й цена. После се върна в хотела. Към шест часа се отказа от надеждата да й се обадят от Бюрото за международно икономическо развитие и тъкмо се канеше да слезе в ресторанта да вечеря, когато телефонът иззвъня.

— Дейна? Тим Дрю се обажда.

— Да, Тим?

— Успя ли да се срещнеш с Жданов?

— Не.

— Е, докато си в Москва, трябва да видиш колкото може повече. Тази вечер е ред на балета. Дават „Жизел“. Искаш ли да отидем?

— Да, много ти благодаря.

— Ще те взема след час.

Балетът се игра в огромния Дворец на конгресите в Кремъл. Беше вълшебна вечер. Музиката бе прекрасна, изпълнителите — фантастични, и първото действие бързо отлетя.

Когато започна антрактът, Тим се изправи.

— Ела с мен. Бързо.

Нагоре по стълбищата тичаха хора.

— Какво има?

— Ще видиш.

На последния етаж бяха наредени шест маси, отрупани с чинийки хайвер и бутилки ледени водка. Онези, които бяха пристигнали първи, бързаха да се обслужат.

Дейна се обърна към Тим.

— Тук наистина разбират от представления.

— Ти виждаш само висшата класа. Не забравяй, че трийсет процента от хората живеят под границата на бедността.

Двамата се насочиха към прозорците, надалеч от тълпата.

Лампите започнаха да премигват.

— Време е за второто действие.

Въпреки че балетът й харесваше, мислите на Дейна продължаваха да се връщат към различни откъси от разговорите й.

„Тейлър Уинтроп беше scheisse. Той беше умен, много умен. Успя да ме подведе…“

„Беше нещастен случай. Габриел беше прекрасно момче…“

„Тейлър Уинтроп погуби бъдещето на рода Мансино…“

Когато представлението свърши и се качиха в колата, Тим Дрю попита:

• Предыдущая
• 48/66
• Следующая