Греховете на светците

Оглавление

— Да?

— Трябва да се съгласят никога да не напускат това място.

— Искате да кажете…

— Не могат да излизат навън. Никога. Трябва напълно да се откъснат от света.

Дейна погледна към хората, които вървяха по топлите улици. Това не можеше да е истина.

— Къде правят плутония?

— Ще ви покажа. — Приближаваше трамвай. — Елате. — Жданов се качи и Дейна го последва. Скоро навлязоха в лабиринт от слабо осветени тунели.

Тя се замисли за невероятната работа и дългите години, отишли за построяването на този град. След няколко минути трамваят спря. Намираха се на входа на огромна, ярко осветена лаборатория.

— Тук слизаме.

Дейна тръгна след Жданов. В гигантската пещера имаше три реактора. Работеше само един от тях, около него забързано сновяха техници.

— Машините в тази зала могат да дават достатъчно плутоний за производството на една атомна бомба на всеки три дни — каза Жданов. — Този реактор все още бълва половин тон годишно, което стига за сто бомби. В съседния склад има плутоний за милиарди долари.

— Щом имате толкова много плутоний — попита Дейна, — защо произвеждате още?

— Вие американците наричате това „параграф двайсет и две“ — сухо отвърна Жданов. — Не могат да изключат реактора, защото снабдява с енергия града. Ако го спрат, хората ще замръзнат.

— Ужасно. Ако…

— Почакайте. Онова, което ще ви кажа, е още по-страшно. Поради състоянието на руската икономика вече няма пари за учените и специалистите, които работят тук. Не са им плащали от месеци. Красивите домове, които им дадоха преди години, сега се рушат и няма средства за ремонтирането им. Изчезнаха всички луксозни стоки. Виждате ли парадокса? Количеството складиран тук плутоний струва много милиарди долари, но хората, които са го създали, започват да гладуват.

— И смятате, че е възможно да продават част от плутония на други страни, така ли? — бавно попита Дейна.

Той кимна.

— Преди Тейлър Уинтроп да стане посланик в Русия, негови приятели му разказали за Красноярск двайсет и шест и му предложили сделка. След като разговарял с неколцина от учените, които се чувствали предадени от родината си, Уинтроп се съгласил. Обаче имаше много проблеми и се наложи да чака, докато всичко си дойде на мястото.

„Беше като побъркан. Каза нещо от рода на «Всичко си дойде на мястото.»“ Дейна се задъха.

— Скоро след това назначиха Тейлър Уинтроп за посланик. Двамата с партньора му установиха връзка с учените и започнаха да продават плутоний на десетки страни, сред които Либия, Ирак, Пакистан, Северна Корея и Китай.

„Най-после всичко си идва на мястото! Тейлър Уинтроп е имал нужда от посланическия пост само защото е трябвало да контролира операцията.“

— Беше лесно — продължи Жданов, — защото количество плутоний с големината на топка за тенис е достатъчно за създаването на ядрена бомба. Тейлър Уинтроп и неговият партньор правеха милиарди долари. Двамата въртяха нещата много хитро и никой не подозираше нищо. Русия се превърна в разграден двор — горчиво каза Жданов. — Тук можете да си купите атомни бомби, танкове, изтребители и ракетни системи.

Дейна се опитваше да асимилира цялата тази информация.

— Защо е бил убит Тейлър Уинтроп?

— Защото стана алчен и реши да вземе бизнеса в свои ръце. Когато разбра за това, партньорът му нареди да го убият.

— Но… но защо са убили цялото му семейство?

— След като Тейлър Уинтроп и жена му загинаха в пожара, синът му Пол се опита да изнудва партньора му и също намери смъртта си. А след това партньорът на Уинтроп реши, че не може да рискува с другите от семейството.

Дейна го гледаше ужасено.

— Кой е партньорът на Тейлър Уинтроп?

Жданов поклати глава.

— Вече знаете достатъчно засега, госпожице Евънс. Ще ви кажа името му, когато ме измъкнете от Русия. — Той си погледна часовника. — Трябва да тръгваме.

Дейна за последен път се обърна към реактора, който денонощно произвеждаше смъртоносен плутоний.

— Правителството на Съединените щати знае ли за Красноярск двайсет и шест?

Жданов кимна.

— О, да. И ужасно ги е страх. Вашето външно министерство работи с нас, за да превърнем тези реактори в нещо по-безопасно. Междувременно… — Той сви рамене.

В асансьора Жданов я попита:

— Чували ли сте за ФУП?

— Да — предпазливо отвърна Дейна.

— И те участват в това.

— Какво? — „Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да стоя настрани.“

Излязоха на повърхността.

— Отиваме в служебния ми апартамент — каза Жданов.

Когато тръгнаха по улицата, Дейна забеляза жена, облечена също като нея. Прегръщаше някакъв мъж.

— Онази жена…

— Нали ви обясних. Някои мъже имат право да си водят проститутки. Но нощем всички се връщат в строго охраняван лагер. Не бива да научат нищо за онова, което става под земята.

Повечето от магазините по пътя бяха празни. „Изчезнаха всички луксозни стоки. Държавата вече няма пари да плаща на учените и специалистите, които работят тук. Не са им плащали от месеци.“ На един от ъглите се издигаше висока сграда. Вместо часовник на върха й имаше голям датчик.

— Какво е това? — попита Дейна.

— Гайгеров брояч, който ще предупреди хората, ако е реакторите се случи нещо. — Завиха по странична улица, от двете страни на която имаше жилищни блокове. — Стигнахме. Трябва да останем за малко в апартамента, за да не ни заподозрат. ФСС следи всички.

— ФСС ли?

— Да. Федералната служба за сигурност. Преди се наричаше КГБ. Освен името почти нищо друго не се е променило.

Апартаментът бе голям, ала запуснат. Завесите бяха стари, килимите — изтъркани, мебелите се нуждаеха от претапициране.