Греховете на светците

• Предыдущая
• 61/66
• Следующая

Дейна влезе в най-близката аптека, „Уошингтън Фармаси“.

— А, госпожице Евънс — поздрави я аптекарката. — Здравейте.

— Здравей, Кокина. Би ли ми казала какво е това?

Тя извади пакетчето, жената го погледна и каза:

— Буспирон. Успокоително средство. Бял кристал, разтворим във вода.

— Как действа?

— Това е релаксант. Има успокоителен ефект. Разбира се, ако го предозирате, може да предизвика сънливост и умора.

„Той спи. Да го събудя ли?“ „Момчето се прибира уморено от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.“

Това обясняваше всичко. И всъщност Памела Хъдсън й беше пратила госпожа Дейли.

„А аз оставих Кемал в ръцете на тази кучка“ — помисли си Дейна. Стомахът й се сви.

— Благодаря ти, Кокина.

— Няма нищо, госпожице Евънс.

Тя отново излезе на улицата. Към нея се приближиха двама мъже.

— Госпожице Евънс, може ли да поговорим за мом…

Дейна се завъртя и побегна. Мъжете се втурнаха по петите й. Тя стигна до кръстовището. В средата имаше полицай, който регулираше натовареното движение.

— Хей! Върнете се, госпожице!

Дейна продължаваше да тича към него.

— Чувате ли ме? Върнете се!

Преследвачите й спряха на ъгъла.

— Глуха ли сте? — извика полицаят.

— Млъкни! — Тя силно го зашлеви през лицето.

Разгневеният полицай я хвана за ръката и я задърпа към тротоара, като в движение говореше по радиостанцията си.

— Пратете патрулна кола.

Двамата мъже се спогледаха, неуверени какво да правят.

Дейна им се усмихна. Разнесе се вой на приближаваща се сирена и няколко секунди по-късно пред тях спря полицейски автомобил.

Мъжете безпомощно я проследиха с поглед, докато полицаите я настаняваха на задната седалка.

— Имам право на един телефонен разговор, нали? — каза в участъка Дейна.

— Да — отвърна сержантът и й подаде телефона.

Мъжът държеше Кемал за яката и го влачеше към лимузината, която чакаше до тротоара със запален двигател.

— Пуснете ме! Пуснете ме, моля ви се!

— Млъквай, хлапе!

Наблизо минаваха четирима униформени морски пехотинци.

— Не искам да дойда на уличката с вас — извика Кемал.

— Какво? — озадачи се мъжът.

— Моля ви, не ме водете на уличката. — Момчето се обърна към морските пехотинци. — Той иска да ми даде пет долара, за да отида с него на задната уличка.

Войниците спряха.

— Извратен мръсник…

Мъжът заотстъпва.

— Не, не. Един момент. Вие не разбирате…

— Всичко разбираме, приятел — прекъсна го един от пехотинците. — Веднага пусни детето. — Те го заобиколиха. Мъжът вдигна ръце, за да се защити, и Кемал бързо се измъкна.

На ъгъла спря момче с велосипед и отиде да занесе някаква доставка в една от къщите. Кемал скочи на седалката и светкавично отпраши.

Вратата на килията на Дейна се отвори.

— Свободна сте, госпожице Евънс. Пускаме ви под гаранция.

„Мат! — радостно си помисли тя. — Веднага се е отзовал на обаждането ми.“

Когато наближи изхода, Дейна се закова на място. Там стоеше един от преследвачите й.

Той се усмихна.

— Свободна си, малката. Да вървим. — Мъжът здраво я стисна за ръката и я задърпа към улицата. Ала когато излязоха от участъка, смаяно спря. Отпред ги чакаше телевизионен екип от УТН.

— Погледни насам, Дейна…

— Дейна, вярно ли е, че си зашлевила полицай?

— Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Той тормозеше ли те?

— Ще повдигнеш ли обвинение?

Мъжът заотстъпва, като криеше лицето си.

— Какво става? — извика след него Дейна. — Не искате да ви снимат ли?

Той се затича.

До нея се приближи Мат Бейкър.

— Да се махаме оттук.

Седяха в кабинета на Мат Бейкър в сградата на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“. През последния половин час Елиот Кромуел, Мат Бейкър и Аби Ласман ужасено бяха слушали разказа на Дейна.

— … и ФУП е замесено. Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да се откажа от разследването.

— Поразен съм — каза Елиот Кромуел. — Как е възможно Тейлър Уинтроп да е заблудил всички? Трябва да съобщим в Белия дом. Нека те се обадят в главната прокуратура и ФБР.

— Елиот — отвърна Дейна, — засега разполагаме само с моята дума срещу тази на Роджър Хъдсън. Защо мислиш, че ще ни повярват?

— Никакви доказателства ли нямаме? — попита Аби Ласман.

— Братът на Саша Жданов е жив. Сигурна съм, че той ще даде показания.

Мат Бейкър дълбоко си пое дъх и с възхищение погледна Дейна.

— Явно никога не се отказваш.

— Мат, какво да правим с Кемал? Не знам къде да го търся.

— Не се безпокой. Ще го открием. Междувременно трябва да те скрием някъде, където никой няма да те намери.

— Можеш да дойдеш у нас — предложи Аби Ласман. — На никого няма да му хрумне да те търси там.

— Благодаря ти. — Дейна се обърна към Мат. — Кемал…

— Ще се обадим във ФБР. Ще пратя шофьор да те закара у Аби. Вече всичко е в нашите ръце, Дейна. Не се тревожи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

Кемал въртеше педалите по ледените улици и час по час плахо се озърташе назад. Никой не го преследваше. „Трябва да отида при Дейна — отчаяно си помисли той. — Не мога да им позволя да я наранят.“ Проблемът беше, че студиото на УТН се намираше в другия край на Вашингтон.

Стигна до една автобусна спирка, скочи от велосипеда и го хвърли на тревата. Когато видя, че се приближава автобус, бръкна в джобовете си и разбра, че няма пари.

Момчето спря един минувач.

— Извинете ме, може ли да…

— Чупката, хлапе.

Опита с възрастна жена.

— Извинете ме, трябва да се кача на автобуса, но… — Жената не му обърна внимание.

• Предыдущая
• 61/66
• Следующая