Стингър

Оглавление

118

— Изглежда, тези чешити си падат по развлеченията — огледа се Рик с ръка на пистолета. Димът така плътно ги беше обгърнал, че не виждаше нито коли, нито хора наоколо. — Локет, по-добре я махни от улицата. Сигурно не искаш още някоя изненада да изскочи пред теб.

— Прав си. Но ако това проклето нещо може да изникне изпод земята, къде ли бих могъл да намеря безопасно място за нея?

— Какво е това? — Дофин посочи и през мъглата двамата видяха мъжделивата светлина на блока с апартаменти.

— Крепостта на ренегатите. Построена е доста стабилно. Може би е единственото място наоколо, което струва нещо.

— Тези светлини няма да се харесат на Стингър — каза им Дофин. — Мисля, че е безопасна постройка.

Ако изобщо има земна постройка, която да е безопасна, помисли си тя.

— Отивам отвъд реката — каза Рик. — Доста хора са се сврели в църквата там.

Той отново погледна към Дофин. Предизвикателното лице-зад-лицето беше изчезнало и тя пак изглеждаше като малко момиченце.

— Полковник Роудс и шерифът те търсят. Преди двайсет минути бяха в клиниката, но ги чух да казват, че отиват в къщата на Крийч. Знаеш ли къде е това? — Въпросът бе отправен към Коди.

— Да. Къщата на Додж Крийч. Не е много далеч оттук. — Но Коди не смяташе да обикаля улиците с Дофин, без да има някакво оръжие. Не се знаеше какво може да изскочи от някоя от тъмните къщи. — Първо ще я заведа в нашата Крепост. После ще потърся Ванс.

— Окей. И внимавайте да не ви изненадат в гръб.

Рик тъкмо тръгваше, когато Коди извика:

— Ей! Почакай! — Рик се спря. — Не беше длъжен да влизаш в тази дупка.

Това беше един от най-странните моменти в живота на Коди — да стои на територията на ренегатите по тъмно заедно с някакво същество от друг свят и водача на кроталите. Почувства се като в сън и ако я нямаше локвата слуз на верандата на Котешката царица и кръвта не джвакаше в ботуша на раздрания му крак, не би повярвал, че всичко това се е случило.

— Наистина ти благодаря за жеста.

Благодарност от ренегат — и особено от Коди Локет — беше нещо по-странно и от самите обстоятелства. Рик вдигна рамене.

— Не беше кой знае какво. — Ожулените му от въжето ръце щяха да му докажат по-късно, че греши.

— Мисля, че беше. Ей, сериозно ли говореше за сестра ти?

— Не — твърдо отвърна Рик. Една искра от старата омраза отново припламна. — Избий си Миранда от главата. Ясно ли е?

— Може би ще го направя, може би няма. — Пак старата работа, помисли си Коди.

— Ще го направиш, селяндур такъв.

За миг се изгледаха гневно като два булдога, които не искат да отстъпят и сантиметър от територията си, после Рик тръгна заднишком по осеяната с пукнатини улица. Обърна се рязко и изчезна в мъглата.

— Едва ли, плюнко — тихо каза Коди и погледна към Дофин. — Обзалагам се, че там, откъдето идваш, няма мотоциклети, а?

— Безспорно — отвърна тя.

— Тогава ще можеш да разкажеш на твоите хора всичко за тях, защото тъкмо сега ще се повозиш на такова нещо. — Той отиде до хондата, качи се и запали мотора. — Сядай зад мен и се дръж здраво.

Дофин го послуша, макар и притеснена от вибрациите и шума на машината. Коди обърна мотоциклета в обратна посока и бързо се отдалечи от къщата на Котешката царица по улица „Травис“.

41. Синеок и усмихнат

— Може би не е имало предвид това място — прошепна Ванс с треперещ глас. — Може би е имало предвид нещо друго.

— Не, не мисля така. — Роудс говореше нормално. Не беше нужно да шепнат, защото Стингър трябваше да знае, че го чакат в кабинета на Крийч.

Насочи фенерчето към дупката на пода. Долу в мрака нямаше никакво движение, никакви признаци на живот — независимо под каква форма.

— Колко е часът? — обърна се Роудс към Том.

— Почти два без двайсет — отвърна Том, поглеждайки часовника си на светлината на своето фенерче.

Джеси стоеше до него. Къдриците й бяха мокри от пот, а лицето — покрито от фин слой прах. Роудс ги беше помолил да дойдат, за да видят с какво си имат работа. Беше ги предупредил да не споменават нищо за Дофин.

Дейвид Гънистън стоеше от другата страна на полковника. Лицето на младежа все още беше пепеляво на цвят от шока, но очите му шареха живо, а ръката му стискаше приклада на четирийсет и пет милиметров пистолет, който беше взел от оръжейния шкаф на Ванс. Шерифът беше с автоматичен „Уинчестър“, а Роудс държеше ловджийската пушка, заредена с патрони със сълзотворен газ.

— Негодникът ни кара да чакаме — каза Роудс. Бяха пристигнали преди повече от трийсет минути — достатъчно време, за да изпият термоса със студено кафе, който бяха взели от Сю Мълинакс в „Дамгосващо желязо“. — Опитва се да ни накара да се поизпотим.

— И дяволски добре успява — каза Джеси, докато триеше с ръка лицето си. — Искам да разбера нещо: ако Стингър някак прави… как ги нарекохте?

— Двойници.

— Ако Стингър прави двойници, какво става с истинските хора?

— Най-вероятно ги убива. Или ги съхранява като лабораторни проби. Не знам. — Той я погледна и се усмихна едва забележимо. — Ще трябва да го попитаме, когато се появи.

— АКО се появи. — Ванс се беше отдръпнал от дупката и стоеше, притиснал гръб до стената. Ризата му беше залепнала като тапет, а потта капеше от брадичката му. — Чуйте… ако изглежда като Додж, ще се наложи да ме извините. Не мисля, че бих могъл да понеса отново тази гледка.

— Само не започвай да гърмиш с този автомат. И без това не съм сигурен дали ще помогне. — Роудс продължаваше да разтрива сините отпечатъци от пръсти над китката си.