Стингър

Оглавление

Коди го гледаше как се отправя на юг и увеличава скоростта. Разгъна двайсетачката. Вътре имаше миниатюрно шишенце с три жълтеникави кристала. Макар да не беше приготвял такъв наркотик досега, Коди знаеше как изглежда.

— Добре ли си?

Коди се стресна и плъзна кристалите кокаин в горния си джоб, точно зад емблемата на бензиностанцията. Мендоза стоеше на около два метра зад него.

— Ъ-хъ. — Коди му подаде двайсетачката. — Каза да задържа рестото.

— Друго какво каза?

— Празни приказки. — Коди мина край Мендоза и се отправи към работилницата, като се опитваше да подреди мислите си. Усещаше как шестстотинте долара на месец го притегляха като хладна ръка, излязла от огнена пещ. Какъв е проблемът? — питаше се той. — По няколко часа работа на нощ, при положение че на ченгетата вече е платено, възможност да се включа в операциите на Кейд, ако желая. Защо не приех веднага?

— Знаеш къде отиват колите му, нали? — Мендоза беше последвал Коди и стоеше, облегнат на стената на гаража.

— Не.

— Не може да не знаеш. Преди две-три години областният съдия там горе, във форт Уърт, бил намерен в багажника на една кола с прерязано гърло и куршум между очите. Колата била паркирана пред Градския съвет. Разбира се, номерата й липсвали. Откъде, мислиш, се е взела?

Коди сви рамене, но знаеше.

— Преди това — продължи Мендоза, скръстил едрите си ръце пред гърдите си — в една камионетка в Хюстън избухнала бомба. Ченгетата предполагат, че е била предназначена за някакъв адвокат, който подготвял обвинение за арест за притежаване на наркотици, но вместо него бомбата разкъсала една жена и детенцето й на парчета. Откъде, смяташ, е дошла онази камионетка?

Коди взе автоматичния гаечен ключ.

— Не е нужно да ми изнасяш лекции.

— Не исках да прозвучи така. Но не вярвай нито за миг, че Кейд не знае за какво се използват колите му. И това е само в Тексас, а той ги праща из цялата страна.

— Просто говорих с него. Няма нищо незаконно в това.

— Знам какво иска от теб — категорично заяви Мендоза. — Сега си вече мъж и можеш да постъпваш както ти харесва. Но трябва да ти кажа нещо, което ми каза моят баща преди много години: Човек е отговорен за постъпките си.

— Ти не си ми баща.

— Не, не съм. Но те наблюдавам как растеш, Коди. Знам всичко за онази глупава история с ренегатите, но тя е почти нищо в сравнение с онова, в което може да те въвлече Кейд.

Коди натисна спусъка на автоматичната машинка в ръцете си и воят й прозвуча като писък между стените. Обърна гръб на Мендоза и се зае с работата си.

Мендоза изсумтя, свъсил мрачно вежди. Обичаше Коди и знаеше, че е умен младеж и БИ МОГЪЛ да стане нещо, ако си го поставеше за цел. Но проклетият му баща го спъваше и момчето беше допуснало злобата на стареца да се просмуче във вените му. Мендоза не знаеше какво очаква Коди занапред, но се страхуваше за него. Беше видял твърде много съдби, проиграни заради златото на Кейд по най-глупав начин.

Той се върна в офиса си и включи радиото на музикалната програма от Ел Пасо. Около девет щеше да се появи автобусът на компанията „Трейлуейс“, който пътуваше по маршрута Одеса — Чайнъхо. Шофьорът винаги спираше на бензиностанцията на Мендоза, за да могат пътниците да си вземат безалкохолни напитки и бонбони от автоматите. После, като изключим някой случайно минаващ камион, шосе №67 опустяваше, проснало асфалтовата си снага да изстива под звездите, и Мендоза затваряше. Прибираше се у дома на Първа улица в Бордъртаун за късна вечеря с жена си и чичо си Лазаро, който живееше при тях. След това двамата играеха на дама, докато най-сетне часовникът не ги подканеше да си лягат. Довечера можеше да се сънува като автомобилен състезател, който профучава по мръсните писти на своята младост. Но най-вероятно нямаше изобщо да сънува.

Щеше да отмине още една нощ и да настъпи нов ден, а Мендоза разбираше, че също така неусетно се изнизваше и човешкият живот.

Той увеличи звука на радиото и се заслуша в пронизителните тромпети на някакъв мексикански уличен състав. Съзнателно се стараеше да не мисли за момчето в гаража, което бе изправено пред кръстопът и никой на този свят не можеше да му помогне да реши кой път да избере.

16. Пулсът на Пъкъл

Сенките се удължаваха.

Пред Ледената къща старците седяха на пейките, пушеха пурите и лулите си от царевични кочани и говореха за метеора. Един от тях обясняваше, че чул за него от Джими Раис, а Джими пък го чул направо от устата на шерифа.

— По дяволите, не съм станал на седемдесет и четири, за да ме убие някаква проклета скала, дошла от нейде си, на вас говоря! Без малко да падне на главите ни!

Всички се съгласиха с него, че им се беше разминало на косъм. Заговориха за хеликоптера, който продължаваше да стои насред Престън парк, чудейки се как това нещо можеше да лети, и все се питаха дали ТИ би се качил в него. „Ами, да не съм луд!“ — беше единодушният отговор. После разговорът им се отнесе към новия сезон по бейзбол и кога най-сетне един южняшки отбор би стигнал до финал.

— Когато цъфнат налъмите и конете тръгнат на два крака! — изръмжа един от тях, като не спираше да дъвче угарката от пурата си.

В Дома за красота на улица „Селесте“ Айда Янгър пръскаше с лак мишата на цвят коса на Тами Брайънт и говореше, но не за метеора или хеликоптера, а за двамата красавци, слезли от него.

— И пилотът е много готин — каза Тами. Беше го видяла да влиза в „Дамгосващо желязо“ за хамбургер и кафе и съвсем естествено тя и Мей Дейвис също ТРЯБВАШЕ да влязат да похапнат. — Да беше видяла как Сю Мълинакс се фръцкаше насам-натам из кафенето. Искам да кажа… Беше направо отблъскващо — сподели Тами.