Стингър

Оглавление

145

Покривът хлътна. Въздухът побеля от прах. Локвичките газ около счупените лампи пламнаха. „Дамгосващо желязо“ зейна отпред като пещера. Вън чудовището зави надясно и помете с опашка предната фасада на Дома за красота. После запълзя на север през руините на „Травис“. Поне пет от по-дребните същества изскочиха от дупките си и го последваха като хиени.

В къщата на Хамънд Скутър щеше да се пръсне от лай. Сардж лежеше на пода на кабинета, скрил с ръце главата си. Цялото му тяло се тресеше. Преди минута нещо беше ударило стената откъм улица „Селесте“ и къщата се беше разтърсила из основи. Бяха се разхвърчали стъкла и мазилка. Сардж седна на пода. Ноздрите му бяха задръстени от прах. Очите му бяха разширени и безжизнени при спомена за връхлитащия артилерийски обстрел. Скутър седеше до него и продължаваше да лае яростно.

— Шт! — дрезгаво изхриптя Сардж. — Шт, Скутър!

Добрият му приятел се подчини.

Сардж се изправи. Подът беше хлътнал. Преди десет минути беше ходил в кухнята да потърси нещо за ядене в хладилника и беше намерил кутийка кибрит. Сега запали една клечка и тръгна след светлината й към предната врата.

Такава вече нямаше. По-голямата част от предната стена също беше изчезнала. Противотанково оръдие, помисли Сардж. Видя пожарите в двора на Кейд. Както и нещо друго, което се придвижваше през дима и пламъците. Танк „Тигър“ — помисли си той. — Не, не. Два или три тигъра. А може би повече. Не чуваше обаче грохот от вериги и това нещо не се движеше тежко като машина. Излъчваше някаква страховита жизненост.

Улица „Селесте“ беше като изтърбушена. Сардж видя и други фигури, на ръст човешки, но изгърбени и забързани като мравки, които събират храна.

Клечката го опари по пръстите. Той я изгаси и я пусна, после отстъпи назад. Запали нова, защото мракът имаше хищни нокти. Скутър се въртеше в краката му и скимтеше нервно. Къщата вече не беше безопасно място — лежеше като отворена рана и всеки миг тези същества от улицата можеха да нахълтат вътре. Сардж не смееше да я напусне. Знаеше също, че двамата със Скутър не бива да стоят така на открито, затова отстъпи назад към коридора. От лявата му страна имаше врата. Отвори я и видя, че беше на килер, пълен с кутии, прахосмукачка и разни други вехтории. Беше прекалено тясно за него и Скутър. Клечката угасна и той запали трета. Обхващаше го паника. Спомни си лицето на един капитан, който казваше: „Винаги заемай висока позиция.“ Той погледна нагоре, вдигна клечката и намери онова, което търсеше.

На тавана в коридора имаше малък вдлъбнат квадрат и връв, която висеше около една педя. Сардж се пресегна, стигна връвта и я дръпна. Квадратът се отвори и от него се спусна сгъваема метална стълбичка. Малко таванско помещение, също като в неговата къща. Висока позиция — помисли си Сардж.

— Хайде, Скутър! — каза и кучето изприпка по стълбата.

Сардж го последва. Горе беше малко по-широко, отколкото на тавана на неговата къща, но все пак мястото стигаше само колкото да легне по корем. Успя да се обърне и да издърпа стълбичката. Вратичката на тавана щракна.

Клечката угасна и той остана да лежи в мрака. Миришеше на дим и прах, но се дишаше, общо взето, нормално. Скутър се сгуши до него.

— Никой няма да ни намери тук — прошепна Сардж. — Никой.

Той драсна още една клечка кибрит и я вдигна да огледа мястото.

Беше легнал на някакво парче розов стиропор, а наоколо бяха натъпкани множество картонени кутии. На края на стиропора се виждаше счупена лампа, а съвсем близо до него се беше търкулнало нещо, което приличаше на спален чувал. Стиропорът вече бе започнал да му убива и той хвана спалния чувал и го придърпа към себе си, за да легне на него. Разпъна го, но вътре имаше някаква бучка. Нещо кръгло като бейзболна топка.

Бръкна вътре и напипа хладно топче.

Клечката кибрит угасна.

51. Нападението

Дофин видя червения пламък на взривовете в центъра на Пъкъл и разбра, че бе настъпил часът на изпитанието.

Хората оставяха разхвърляни по паркинга коли и камиони и панически бягаха към сградата, търсейки прикритие. Гънистън излезе да види какво става. Джеси, Том и Роудс останаха с Дофин. Тя крачеше напред-назад пред прозореца като отчаяно животно в тясна клетка.

— Искам си дъщерята — спря я Джеси. — Къде е тя?

— На сигурно място. В моята капсула.

Джеси пристъпи напред и се осмели да хване Дофин за раменете. Извънземното същество погледна жената в очите.

— Питах те къде е тя. Ще трябва да ми кажеш точното място.

Дофин хвърли поглед към останалите. Всички я гледаха напрегнато и тя разбра, че беше настъпил моментът да им каже.

— Капсулата ми е във вашата къща. Мушнах я през вратата на последния стаж.

— Какъв последен етаж? — попита Том. — Та ние и втори нямаме.

— Грешите. Сложих капсулата на последния етаж на къщата ви.

— Претърсихме мястото сантиметър по сантиметър — каза Роудс. — Сферата я нямаше там.

Джеси внимателно се взря в лицето на детето и си спомни зрънцата розов стиропор в кестенявата коса.

— Търсихме навсякъде, където смятахме, че може да достигне. Но проверихме ли на тавана?

— Тавана ли? Това е невъзможно! — погледна я изненадано Роудс. — Тя дори не можеше да ходи, когато я намерихме! Как изобщо би могла да стигне до тавана?

— Когато те намерихме, вече се беше научила да ходиш, нали? — Джеси беше проумяла какво се бе случило.

— Да. Правех актьорска игра, като по телевизията. — Като видя, че не я разбраха, Дофин продължи: — Преструвах се, защото не исках да търсите на последния стаж.