Стингър

Оглавление

Отиде до кухненския прозорец, посегна за шнура на щорите, както бе видяла да прави Джеси, и го дръпна полека. После нави щорите догоре. Примижа срещу светлината и се загледа в небето, което започваше да се обагря в червено.

— Скоро бол-ката ще дойде. Ако аз не мога да на-пусна, вие тряб-ва. И-дете нада-леч. Мно-го далеч. Сега.

Освободи шнура и щорите се върнаха на мястото си с шум, наподобяващ тракането на сухи кости.

— Ние… не можем — каза Джеси, изгубила смелост след безпристрастното предупреждение на Дофин. — Ние живеем тук. Не можем да заминем.

— Тогава отве-дете мен. Сега. — И тя погледна Роудс с надежда.

— Точно това смятаме да направим. Но както казах, след като екипът свърши работата си на мястото на катастрофата.

— СЕГА — силно повтори Дофин. — Ако не сега… — Гласът й заглъхна, защото не можеше да предаде с думи онова, което искаше.

— Не мога. Не мога, преди да се върне хеликоптерът. Моето летателно средство. Тогава ще те отведем във военновъздушната база. — Той все още се чувстваше така, сякаш по нервите му преминаваше електричество. Каквото и да беше онова, което го беше ударило, явно представляваше дяволски концентриран енергиен удар, вероятно много по-мощен от варианта, използван от нея за смяна на телевизионните канали.

— Тряб-ва да стане сега! — Дофин почти изкрещя, а лицето й се беше оцветило на ленти от червената светлина, която проникваше през щорите. — Не раз-бира-те ли… — Тя се спря да потърси в паметта си подходящата дума и я намери: — … анг-лий-ски?

— Съжалявам. Не можем да тръгнем оттук, преди да се е върнал моят помощник.

Дофин трепереше от гняв, а може би и от разочарование. Джеси си мислеше, че съществото щеше да получи припадък, също както правят децата или някои възрастни жени. Но в следващата секунда лицето й отново замръзна и тялото й се вдърви. Едната й ръка остана стисната в юмрук, а другата протегната към прозореца. Минаха пет секунди. Десет. Тя не помръдваше. След трийсет секунди тя все още не излизаше от транса си.

И остана така.

Може би това бе нейната форма на припадък в края на краищата, мислеше си Джеси. Или просто беше изчезнала за малко, за да обмисли нещо сериозно. Във всеки случай май отсъстваше доста време.

— Мога ли да я докосна, за да проверя дали ще падне? — попита Рей.

— Върви в стаята си — каза Джеси. — Веднага. Стой там, докато не те повикат.

— Хайде, мамо! Просто се пошегувах! Наистина не бих…

— Върви в стаята си — нареди му Том и протестите на Рей секнаха. Момчето знаеше, че когато баща му кажеше нещо, по-добре да побърза да го изпълни.

— Добре, добре. Не смятам, че ще вечеряме тази вечер, нали така? — Взе си ябълка и портокал от пода и тръгна към стаята си.

— Измий ги, преди да ги ядеш! — каза Джеси и той послушно отиде в банята да пусне малко вода върху плодовете, преди да изчезне — изгнаник, осъден на изолация в отделна килия.

Дофин също остана в изолация.

— Мисля, че трябва да поседна. — Роудс взе един стол и се отпусна в него. Дори гръбнакът го болеше.

Том се приближи към съществото и бавно размаха ръка пред очите му. Те не мигнаха. Забеляза повдигането на гръдния кош и посегна да напипа пулса, но се сети как Роудс бе прелетял през цялата стая и се отказа. Беше все още жива, разбира се, а тялото на Стиви поне видимо продължаваше да функционира нормално. На страните и челото й блестяха ситни капчици пот.

— Какво искаше да каже? За каква болка говореше?

— Не знам — поклати глава Роудс. — Ушите ми още бучат. Тя така ме запрати, че без малко да пробия стената.

Джеси трябваше да мине пред Дофин, за да стигне до прозореца, но тя не се помръдваше. Джеси вдигна щорите, за да погледне небето. Слънцето залязваше, а на запад небето беше станало огненочервено. Нямаше облаци.

Но Джеси долови някакво движение. И тогава ги видя и преброи. Поне дузина лешояди, напомнящи развети черни знамена, кръжаха над Пъкъл. Вероятно търсят мърша в пустинята, предположи тя. Можеха да надушат предстоящата смърт на разстояние от десетина километра. Гледката не й хареса и тя отново пусна щорите. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат — или Дофин да се върне от своята изолация, или Гънистън да се върне с хеликоптера.

Тя нежно погали кестенявата коса на дъщеря си.

— Внимателно — предупреди я Том.

Не последва нито шок, нито пък раздрусващ мозъка енергиен удар. Само усещането за косата, която беше ресала хиляди пъти. Очите на Дофин — на Стиви — гледаха втренчено и невиждащо.

Джеси докосна страната й. Хладна плът. Сложи показалец на сънната й артерия. Бавен, необичайно бавен, но равномерен пулс. Нямаше избор. Трябваше да вярва, че някъде, някак си истинската Стиви беше жива и в безопасност. Всяка друга възможност би я накарала да полудее.

Тогава реши, че тя ще бъде добре. Каквото и да се случеше, двамата с Том щяха да издържат докрай.

— Е — каза и махна ръката си от шията на Стиви, — ще направя една кана кафе. — Изненада се, че може да говори толкова спокойно, когато стомахът й се бе свил на топка. — Какво ще кажете?

— Направете го силно, ако обичате — помоли Роудс. — Колкото по-силно, по-добре.

— Готово.

Джеси започна да шета из кухнята. Вцепененото извънземно продължаваше да сочи към прозореца, часовникът с котешко лице отброяваше секундите, а лешоядите мълчаливо се събираха над Пъкъл.