Стингър

Оглавление

161

— Големите храбреци! — Стингър разтърси Дофин. От раната на врата й закапа кръв. — Виж ги! Това са твоите защитници!

Кърт продължаваше да се клати, като хленчеше силно.

— Стани бе — каза Рик. — Стани бе, човек. Не се моли на тая фъшкия.

— Не искам да умирам… не искам…

— Всички ние ще направим едно хубаво дълго пътешествие — каза Стингър. — Няма да ви убия, ако изпълнявате това, което ви кажа. Хвърлете оръжията си! Веднага!

Том си пое дълбоко дъх, наведе глава и хвърли пушката настрани. Когато пушката пльосна в калта, той затвори очи. Кърт хвърли колта, последва го пушката на Рик.

— Хвърлете и лампите! — извика Стингър. — Не ме правете на глупак!

Кърт първи хвърли фенера си. След това Рик и Том. Джеси ги последва, като хвърли свързаните лампи към разкъсаното от динамита същество.

— Имате и още нещо — продължи Стингър с тих глас. — Оръжието, което бумти и изгаря. Как го наричате?

— Динамит — отговори му Джеси.

— Ди-на-мит. Динамит. Къде е динамитът?

Никой не отговори. Кърт продължи да се присвива на земята, но не издаде звук.

— Къде е? — настоятелно повтори Стингър и разтърси Дофин така силно, че тя изпъшка.

— Дай им го, Кърт — каза Том.

Кърт изправи гръб и бавно свали раницата.

— Динамитът е тук — каза той и я хвърли към Стингър. Раницата падна в краката на Джеси.

— Извади динамита и ми го покажи.

Джеси вдигна раницата и бръкна вътре. Ръката й хвана не двете пръчки динамит, а пакетчето с цигари.

— Покажи ми го! — заповяда Стингър.

— Хайде де — каза Кърт нервно. — Нека да види това, което иска.

— Но… то…

— Покажи му го — прекъсна я Кърт.

В този момент Джеси проумя какво искаше Кърт от нея. Или поне си помисли, че разбра. Тя изкара пакета цигари и го показа на дланта си. Очите на Стингър я наблюдаваха зад рамото на Дофин.

— Ето — каза Джеси с пресъхнало гърло. — Динамит. Виждаш ли?

Стингър не каза нищо. Сините очи на Мак Кейд гледаха втренчено към пакета „Лъки Страйк“ в ръката на Джеси. После премигнаха веднъж. След малко още веднъж. Обработва информацията, помисли си Джеси. Може би претърсва в езиковите центрове на всичките мозъци, които беше откраднал. Знаеше ли какво е динамит, как изглежда? Откъм Стингър се чу съскащ звук.

— Това е пакет — каза внезапно той. — Отвори го и ми покажи динамита.

Ръката на Джеси трепереше. Тя отвори пакета, изкара трите останали цигари и ги вдигна нагоре, за да може Стингър да ги види.

В дългата пауза, която последва, Джеси едва се удържаше да не закрещи. Ако Стингър имаше някаква информация за динамита, то тя сигурно щеше да е със същото определение, което знаеше и Дофин: взривно вещество обикновено с цилиндрична форма, което се пали с фитил. Цигарите бяха цилиндри, а откъде Стингър можеше да разбере разликата? Тя виждаше как мозъкът на Стингър бавно смила информацията.

След малко той каза:

— Постави динамита на земята. Стъпчи го с крак.

Джеси пусна цигарите на земята и ги натисна дълбоко в калта под себе си.

Устата на Стингър се изкриви в бегла усмивка. Той пусна Дофин да стъпи на краката си, като продължаваше да я държи за врата.

— Сега се чувствам по-добре! Ха, отново чувствам добри вибрации. Сега всички да вървят пред мен. Тръгвайте!

Джеси въздъхна шумно. Кърт Локет беше блъфирал, защото Стингър никога не бе виждал динамит. Но къде се бяха дянали последните две шашки от динамита?

Кърт стана на крака. Червената му каубойска риза бе закопчана догоре. Той последва Рик, като държеше ръцете си близко до тялото, леко прегърбен, като куче, което се страхува да не го ударят.

Стингър завря Дофин в калта. След това я вдигна грубо и я блъсна напред. Тя вече беше видяла какво държи кучето между зъбите си: нейната капсула. Стингър я хвана за косите.

— Знаех си, че хлебарките ще те изкарат напред. О, сега ни чака едно дълго и приятно пътуване. Ти, аз и хлебарките.

57. Стингър се разкрива

Коди погледна Стингър на усойната светлина от виолетовото слънце и земята като че ли спря да се върти.

Стингър — наемният ловец на избягали престъпници — беше продълговат като змия, с пъстра кожа на черно-бели петна. Слузта върху тялото му блестеше на светлината. Стотина малки крака със сребристи нокти му помагаха да се придвижва напред с вълнообразни движения. Като тлъста мазна стоножка — оприличи го Коди. Двата му предни крака обаче, които сякаш бяха на панти и имаха огромни нокти, приличаха на лопатите на грамаден булдозер. С тези крака той копаеше тунелите и разбиваше подовете на къщите.

Главата му беше копие на онази, която изскочи от коня — плоска като на влечуго, с плътни и удължени челюсти, с четири кехлибарени очи с черни зеници. Само дето вътре в челюстите нямаше игли вместо зъби. Устата беше голяма и влажна, сива на цвят и приличаше на смукало на пиявица.

Тялото на Стингър продължаваше да се плъзга в помещението през отвора. Кабели като еластични червени мускули излизаха от страните му и го съединяваха с дишащата машина. Коди предположи, че тя навиваше и развиваше кабелите автоматично. Ясно беше, че Стингър е свързан за машината, а може би бе част от нея.

Най-страшното обаче беше, че на някои места кожата на Стингър бе почти прозрачна и Коди можеше да види какво има вътре — трупове, които се носеха и подскачаха като в някакъв ужасяващ балет. Провлачени лигави нишки се бяха усукали около труповете и, изглежда, хранеха вътрешните органи на Стингър с тях. Появи се фигура на кон, носен като от мръсен прилив. Проблясвания, навярно от електрически искри, прескачаха по нишките и осветяваха като със стробоскоп мъртвите в това подуто от трупове тяло. Във вътрешния поток на Стингър се появиха още човешки тела. Коди разпозна някои от тях, но му се прииска да не беше го сторил. Той притисна устата си с ръка, борейки се да не изгуби съзнанието или разсъдъка си.