Стингър

Оглавление

121

Роудс не знаеше дали да повярва на всичко това.

— Защо не ни каза тези неща преди?

— Защото не знаех нищо за вас. Доколкото разбирах, вие й помагахте. Струваше ми се, че всеки предпочиташе по-скоро да се бие, отколкото да говори разумно. — Очите на Стингър се впиха в тези на Роудс. — Но аз съм великодушен тип и обичам да прощавам. Нека бъдем приятели. Окей?

Напълно в стила на Мак Кейд — помисли си Ванс. — Прикотква с щедра ръка и после разбива физиономията с юмрук. Той си възвърна гласа и каза:

— Полковник? Мъйслия, чи лъй.

Роудс видя как Стингър премигна, несхванал смисъла на изречението. Езиковите механизми започнаха да се въртят зад изкуственото лице, но забуксуваха в жаргона. „МИСЛЯ, ЧЕ ЛЪЖЕ“ — беше казал Ванс.

— Обясни — заповяда Стингър. Металическият глас отново звучеше съвсем делово.

— Трябва да поговорим за това. Другите и аз.

— Няма какво да говорите, човече. Или се спазаряваме, или не.

— Нужно ни е време.

Стингър не се помръдна, но кучешката глава се мяташе бясно. Минаха седем-осем секунди. Роудс усещаше как потта се стича под мишниците му.

— Мой човек, вие май си правите шегички с мозъка ми — каза съществото. — Опитвате се да ме прекарате.

То се приближи към Роудс и се навря в лицето му, преди той да успее да отстъпи. Гънистън вдигна четирийсет и пет милиметровия пистолет и взе главата на съществото на мушка, и Ванс вдигна пушката и постави пръст на спусъка.

— Слушай — изсъска Стингър. Той дишаше с имитацията на дробове, които тътнеха глухо като запалена някъде на километри от тях доменна пещ. Дъхът на Стингър излизаше право в лицето на Роудс и вонеше на гореща пластмаса и метал. Кучешките зъби заръфаха ризата му. — Играта беше до тук. Искам Приемника и капсулата.

— Нужно ни е повечко време — каза Роудс. Знаеше, че ако пристъпи една крачка или трепне по някакъв начин, тези нокти-триони ще се озоват върху гърлото му. — Ще трябва да я намерим.

— Опитах се да бъда дружелюбен, нали? — Стингър вдигна показалец и го плъзна по брадичката си. — Знаете, че създавам разни неща. Имам си цяла работилница ей там. Само ми дайте плътта и мога да направя… чудеса. — Усмивката се появи отново и иглите блеснаха на сантиметри от лицето на полковника.

— Виждал съм едно от творенията ти. Онова летящото.

— Хубавичко, нали! Ако искаш да видиш работилницата ми, мога да те хвана под мишничка и да те заведа право там. Мога и да те пресъздам — по-добър, отколкото си в действителност. И доста по-силен… както и доста по-зъл.

— Вече съм достатъчно зъл.

Стингър се изкиска. Сякаш мелнични колела се търкаляха в гърлото му.

— Може и да си — съгласи се съществото и вдигна лявата си китка. Циферблатът на един ролекс с диаманти беше вграден в плътта. — Предполагам, че това е средство за измерване на времето. Наблюдавам го от известно време как работи. Колко е часът сега?

Роудс мълчеше. Стингър чакаше.

— Два без три минути — отвърна полковникът.

— Добро момче. Когато дългата стрелка се завърти, ще бъда тук. Ако не сте с Приемника и капсулата, ще сътворя нещо по-специално за мачкане на хлебарки.

— Но това е само един час! Не можем да я намерим за толкова кратко време.

— Разполагате само с толкова. Разбираш ли, полковник Мат Роудс от Американските военновъздушни сили?

— Да — отвърна той и усети как студената плащеница на обречеността обгърна раменете му.

— Един час — каза Стингър. Главата му се завъртя и съществото се втренчи в пистолета на Гънистън. — Искаш ли да изядеш това нещо?

Гънистън поклати глава и бавно свали пистолета.

— Сега вече се разбираме. — Стингър отиде до ръба на дупката, но се поколеба с единия крак във въздуха. Кучешките очи блестяха червени на светлината от фенера. — Един час — натърти гласът. — Помислете си добре.

Човешкото подобие се спусна в дупката. Всички чуха как тупна на дъното и зашляпа бързо в слузта на тунела. Шумът постепенно утихна. Стингър бе изчезнал.

42. Крепостта

Известно време цареше мълчание. Димът се стелеше на пластове и светлината от фенера едва се процеждаше през него. Най-сетне Ванс изломоти:

— Бях готов да стрелям по този негодник. Чаках само една думичка и можех да му пръсна главата.

— Точно така — каза Роудс и избърса струйката кръв на бузата си. Погледът му беше празен и изплашен. — За да разкъсат след това теб и всички останали на парчета. Том, колко е часът?

— Два без една минута.

— Което означава, че имаме петдесет и осем минути, за да намерим Дофин и капсулата й. Ще трябва да се разделим и да започнем търсенето.

— Почакайте! — обади се Джеси. — Какво говорите? Че ще дадем Дофин ли?

— Точно така. Имате ли по-добра идея?

— Говорим за моето момиченце.

— Говорим за едно извънземно същество — напомни й Роудс. Стомахът му все още се свиваше. Все още усещаше в ноздрите си миризмата на горещ метал. — Независимо от това как изглежда. Забъркали сме се в нещо, от което е добре да се измъкваме колкото е възможно по-скоро.

— Няма да предам детето си на това копеле — зарече се Джеси. Том реши да я докосне по рамото и я успокои, но тя се отдръпна от него. — Чуваш ли ме? Няма да го направя!

— Джеси, ако не предадем Дофин, ще умрат много хора, също и ваши приятели. Не се съмнявам нито за секунда в способностите на Стингър да опустоши целия град. В момента не ме интересува защо Стингър иска Дофин или какво е направила тя. Просто искам да я намеря и да спася живота на много хора, ако мога.