Стингър

Оглавление

Съществото-Стиви се олюля и отстъпи назад. Коленете му се подгънаха. Успя да задържи прав гръбнака си, но главата му продължи да се мята наляво-надясно за известно време, също като на онези глупави човечета, които ни кимат с глава от задните стъкла на колите. То мигна, вероятно отбелязвайки, че го боли, а Джеси се ужаси още повече, като видя как плесникът й се отпечата върху кожата на Стиви.

Това все още беше плътта на дъщеря й, макар нещо друго да се беше промъкнало вътре в нея. Все още беше лицето на дъщеря й, нейната коса, нейното тяло. Съществото докосна червения отпечатък и се обърна отново към азбуката. Посочи настоятелно към следващата буква.

— Й — подсказа полковник Роудс.

— Й-ъ-ъ — каза съществото. Пръстът му показа друга буква.

— К — каза Роудс и погледна бързо към Гънистън, а междувременно звукът беше повторен с усилие. — Мисля, че е разбрало, че звуците са в основата на езика ни. Мили боже! Какво е това тук?

— Даже не смея да предположа, полковник — поклати глава капитанът.

Джеси се вгледа в косата на Стиви. Беше си същата, само дето беше мокра от пот. В нея имаше някакви зрънца от… от какво бяха те? С ръката си допря косата на Стиви и взе нещо мъничко и розово. Зрънца от стиропор, разпозна ги тя. Какво правеха в косата на Стиви? Тя пусна зрънцата на пода. Умът й блокира, мислите й станаха несвързани. Лицето й доби сив оттенък от шока, който изживяваше.

— Изкарай я навън, Гъни — заповяда Роудс и капитанът изведе Джеси от спалнята, преди да припадне.

— Л — продължи Роудс, като реагираше на движещия се пръст.

— Л-ъ-ъ — едва успя да каже съществото.

В това време два камиона отвън — единият, теглещ кран, а другият с надпис „Обединени камионни превози“ — завиха от Рипъблика Роуд покрай Престън парк и излязоха на Коубър Роуд. Оттам се насочиха към онова място в пустинята, където някаква машина беше изгоряла и се беше превърнала в синьо-зелена кал.

12. Стимул в живота

Звънецът в три удари.

— Локет и Джурадо! — извика Том Хамънд. — Вие двамата останете в стаята. Останалите могат да отлитат.

— Ей, човече, ама аз нищо не съм направил! — Рик Джурадо вече бе сложил бялата си мека шапка и бе станал от масата в задния ляв ъгъл на задушната класна стая.

— Не съм казал, че си направил. Просто остани на място.

Другите деца си събираха учебниците и напускаха стаята. Коди Локет стана внезапно от масата в задния десен ъгъл на стаята.

— По дяволите! Аз си тръгвам!

— Сядай долу, Локет! — Том стана от бюрото си. — Просто искам да говоря с вас двамата и това е всичко.

— Можеш да говориш със сянката ми, когато вече съм си тръгнал — отговори Коди и групата ренегати, застанали в защитен кордон около него, се изсмяха. — Часът свърши и аз си отивам. — Той тръгна с широки крачки към вратата и другите го последваха.

Том застана на пътя му. Момчето продължи напред, без да спира, като че ли искаше да мине през него. Том остана на мястото си и се приготви за удара. Коди спря на по-малко от метър пред него. Непосредствено зад Коди застана едро деветдесеткилограмово момче, което винаги носеше очукан футболен шлем, боядисан в шарен камуфлажен цвят. Името му беше Джо Тейлър, но Том никога не беше чул някой да го нарича другояче освен Танка. И точно сега Танка го пронизваше с хлътналите си черни очи, разположени на ръбестото му лице, което само родната му майка можеше да харесва.

— Ще се махнеш ли или…

Том се поколеба. Рик Джурадо отново бе седнал на мястото си и се подсмихваше. Около него се бяха събрали няколко мексиканчета и индианци, все от бандата на кроталите. Останалите ученици, които не членуваха в нито един от „клубовете“, вече се бяха изнизали навън и Том бе останал сам с малките зверове. Аз започнах, помисли си той, аз трябва да свърша. Погледна право във високомерните сиви очи на Коди Локет и каза:

— Няма да се махна.

Коди прехапа долната си устна. По лицето на учителя не можеше да се разбере какво иска, но беше сигурен, че не е направил нищо лошо. Поне тия дни.

— Не можеш да ме скъсаш. Вече съм си взел годишните изпити.

— Просто седни и ме изслушай, хайде!

— Ей, аз ще те изслушам! — извика Рик. Издърпа един свободен чин, вдигна краката си отгоре, облегна се назад и кръстоса ръце. — Локет не чактисва ингилизкия език, господин Хамънд — каза той, като нарочно говореше със силен акцент.

— Затваряй си плювалника бе, мангал — изръмжа Танка.

Няколко кротала моментално скочиха на крака. Едно мършаво къдрокосо момче до Рик даже пристъпи напред. То носеше червена кърпа, вързана през челото, и пет-шест малки разпятия на верижка около шията.

— Ти що не се разкараш бе, шопар! — извика той с тънък писклив глас.

— Бегай да сучеш мляко, дребосък такъв. — Танка му показа среден пръст.

Мексиканчето, макар да тежеше около четирийсет кила по-малко от Танка, се хвърли напред към него, но Рик протегна ръка и го хвана за китката.

— Спокойно, спокойно — каза тихо той, все още с усмивка, с поглед, втренчен в Коди. — Стойте настрана, muchachos. Пекуин, успокой се, човече!

Пекуин, чието истинско име беше Педро Ескуимелас, трепереше от ярост, но се поукроти. Седна на масата, като мърмореше мръсотии на гърлен испански. Другите кротали — Крис Торес, Диего Монтана и Лен Редфедър — останаха прави и готови да се сбият. Том усещаше как бедствието витае около него — ако не успееше да ги овладее, класната стая щеше да се превърне в бойно поле. Поне Пекуин се бе успокоил. Том знаеше, че момчето беше със страшно избухлив характер. Не минаваше ден, без той да не се сбие. Прякорът му бе много сполучлив — Пекуин на испански означава малка лютива чушка, която може да изгори езика и на дявола.