Стингър

Оглавление

156

Лицето му бе толкова близко до лъчите, че чуваше смъртоносното им бръмчене. Сега беше моментът да се опита да направи каквото бе намислил. Той рязко замахна с китката нагоре. Токата на колана се придвижи с търкане и спря само на пет-шест сантиметра от пирамидката. Издърпа колана назад и опита отново. И този път не достигна пирамидката.

Коди се напрегна и изкара ръката си още няколко сантиметра напред. Между нея и лъчите имаше място колкото за една клечка за зъби. Няколко косъмчета се запалиха и се сгърчиха изгорени. От тупането на сърцето тялото му потрепваше. Стой неподвижно… неподвижно! — повтаряше си. Отново се опита да хвърли колана напред. Не стигна. Една капчица пот влезе в дясното му око и го заслепи. Първото нещо, което импулсивно поиска да направи, беше да я изтрие, но ако направеше необмислено движение, или ръката му, или лицето му щеше да се опре в лъчите.

— Изтегли ме, бавно! — каза на Сардж.

Сардж го изтегли назад. Коди държеше ръката си изпъната, докато не прибра докрай пръстите си. След това потърка окото си с другата ръка, застана на колене и изтегли колана обратно.

— Не стига — каза на глас. — Трябват ни още няколко сантиметра. — Не знаеше какво да използва. Беше готов да захвърли колана отчаян, когато Миранда каза:

— Обицата ти.

Коди опипа обицата си. Черепчето висеше на верижка, дълга приблизително пет сантиметра. Той я извади, завърза я към една от токите, като й остави достатъчно място да се движи, след това хвана колана за другата тока и каза:

— Сардж, хайде да опитаме отново.

Започна да бута ръката си напред бавно, милиметър по милиметър. Челото му беше осеяно с капки пот, една от тях изчезна с пращене в лъча. Още малко, още съвсем малко. Космите на ръката му се запалиха. Още малко. Сега вече между кожата на ръката му и лъчите нямаше почти никакво място. Още съвсем мъничко, трябваше му съвсем…

Чу се леко изпращяване и един кичур от косата му се докосна до лъча и се запали. Пламъчета полазиха назад по главата му. Миранда не издържа и извика:

— Дръпни го назад!

Коди почувства как Сардж стисна по-силно глезените му и в този момент подхвърли колана само с рязко движение на китката.

Чу се металното, почти мелодично чукване на сребърното черепче върху командния бутон, но не разбра дали то беше достатъчно, за да го задейства, защото в този момент Сардж го издърпваше назад, а Миранда гасеше пламналата му коса. Мускулите му се бяха стегнали в спазъм и ръката му остана вдървена и изпъната напред. Токата докосна единия от лъчите, докато Коди теглеше колана обратно, и беше прерязана на две като от лазер. Легна по гръб и започна да разтърква схванатата си ръка. Тогава разбра, че клетката се спускаше.

Коди седна. Над лявото му око пушеше изгорелият кичур коса. Пирамидката долу светна във виолетово. Клетката се спусна на пода и лъчите потъмняха.

55. Царството на Стингър

Мат Роудс се спусна първи по въжето в дупката под къщата на Съни Крауфийлд. Фенерът с увеличителното стъкло беше вързан за кръста му, а на рамото му висеше заредена автоматична пушка, взета от арсенала на Крауфийлд. Веднага щом обувките му шляпнаха в рядката слузеста тиня на дъното, той откачи фенера и го насочи напред към тунела. Не забеляза никакво движение, само капки сива слуз се процеждаха бавно от стените. Погледна нагоре и на около шест метра над себе си видя светлината от фенерчето на Рик Джурадо. Подръпна въжето и Рик започна да слиза.

Рик носеше втората пушка на Крауфийлд и едно от фенерчетата, които бяха взели от хората в блока. Когато и той стигна до дъното, отгоре издърпаха въжето и след няколко секунди го пуснаха отново, завързано около приспособлението, което Дофин беше предложила да направят: четири от силните акумулаторни лампи, пристегнати с тел и с телена дръжка отгоре, като кошница, пълна със светлина. То освети тунела със силния си блясък и Роудс въздъхна облекчено.

Следващата, която слезе по въжето, беше Джеси, с фенерче и уинчестъра, преметнат през рамо. След нея слезе Том с Дофин, която го бе прегърнала през врата. Последен се спусна Кърт Локет. На гърдите му се люлееше една раница, която беше взел от железарския магазин. В нея бе сложил петте пръчки динамит и колта.

Том пусна Дофин на земята. Тунелът пред тях беше около метър и двайсет висок и приблизително толкова широк. В мръсната кал по земята се виждаха парчета от пода на къщата, дюшек и едно счупено легло. Вероятно Крауфийлд е лежал на него, когато се е продънил подът, помисли си Рик. Той отвърза пушката, подпря я на хълбок и освети с фенерчето напред. Роудс подаде големия фенер на Том и взе от него вързаните лампи.

— Така — тихо започна да се разпорежда той, но гласът му отекваше в тунела, — аз ще вървя напред, Дофин зад мен, след това Джеси, Том, Локет и накрая Рик. Локет, не искам да хвърляш тези неща без мое нареждане. Ясно ли е?

Проблесна пламъче. Кърт си запали цигара със запалката.

— Ясно, шефе.

— Рик, пази ни откъм гърба. Всички да се движат колкото може по-тихо. — Роудс преглътна с усилие. Въздухът долу беше влажен и тежък, а миризмата на изгнили праскови, която сивата слуз под краката им излъчваше, пареше ноздрите му. Слузта образуваше гротескни сталактити, провесени от тавана и стените на тунела, и се събираше на локвички на пода.

— Каква е тая мокра гнусотия, дето покрива всичко тук? — попита Кърт. Беше дълбока около пет сантиметра, мазна като машинна грес.

— Тези тунели са издълбани от Стингър — отговори му Дофин. — Пръска ги с тази смазка, за да се движи по-бързо.