Стингър

Оглавление

Айда се съгласи, че Сю е най-долната кучка, която сякаш навсякъде се мъкне с леглото си, и че задникът й става все по-голям и това се дължи на прекалено многото секс.

— Тя е нимфоманка — каза Тами. — Чисто и просто една нимфоманка.

— Ъ-хъ — отвърна Айда. — И то грозна и проста.

При което и двете се разсмяха.

На Коубър Роуд, недалеч от магазина „Елегантният долар“, пощата, хлебарницата и книжарницата за евтини книги „Книжният замък“, един мъж на средна възраст примижаваше зад очилата си с телени рамки и се опитваше да прободе с карфица корема на малък кафяв скорпион. Беше го намерил тази сутрин в кухнята, станал жертва на препарата „Райд“. Човекът се казваше Ной Туайли. Беше слаб, с бледо лице и права черна, започнала вече да посивява коса. Кокалестите му пръсти най-сетне промушиха карфицата и той прибави скорпиона към колекцията си от други „дами и господа“ — бръмбари, оси, мухи и още скорпиони, всички забодени върху черно кадифе и съхранявани под стъклен капак. Намираше се в кабинета на бялата си каменна къща, която беше на трийсетина метра зад тухлената сграда с витрина от тъмно стъкло и гипсова статуя на Исус между два кактуса от гипс. Надписът отпред гласеше: „Погребален дом — град Пъкъл“.

Баща му беше умрял преди шест години и му бе завещал траурния бизнес, но това не беше кой знай каква чест за Ной, който открай време мечтаеше да бъде ентомолог. Нарочно избра гроба на баща си на най-горещото място на хълма Джошуа Трий.

— Но-о-о-о-о-о-й! Но-о-о-о-о-о-й! — Крясъкът го накара да замръзне на място. — Върви ми донеси една кока-кола!

— Минутка, мамо — отвърна той.

— Ной! Дават моето шоу!

Стана уморено и тръгна по коридора към стаята на майка си. Тя беше облечена в бяла копринена нощница и седеше, облегната на бели копринени възглавници, в легло с бял балдахин. Лицето й представляваше маска от бяла пудра, а косата й беше боядисана в огненочервено. По телевизията вървеше „Колелото на съдбата“.

— Донеси ми една кола! — нареди Рут Туайли. — Гърлото ми е съвсем пресъхнало.

— Да, мамо — отвърна той и се затътри към стълбището. Знаеше, че трябва по-бързо да изпълни желанието й, за да го остави на мира.

— Този метеор прави нещо на въздуха — крещеше тя след него. Гласът й напомняше жужене на оса. — Сигурно от него чувствам гърлото си като задръстено. — Гласът й го следваше и надолу по стълбите: — Обзалагам се, че старата Селесте го е чула, като пада. Обзалагам се, че се е напикала от страх.

Пак започва старата песен, помисли си той.

— Тази фръцла си живее там с навирен нос, без да дава пет пари за някого, и смуче кръвта на този град. Тя го е направила, да знайш! Сигурно е убила бедния Уинт, но той излезе по-умен от нея! Да, господине! Скрил всичките си пари така, че тя да не вземе нищо от тях. Надхитрил я е и това си е! Е, като допълзи на четири крака при Рут Туайли да моли за пари, ще се държа така презрително с нея, сякаш е охлюв! Слушаш ли ме, Ной? Ной!

— Да — отговори той от дълбините на къщата, — слушам те.

Тя продължи да бръщолеви, а Ной се замисли как ли би се променил животът му, ако метеорът беше паднал точно върху тавана на спалнята й. Нямаше достатъчно горещо местенце за нея на хълма Джошуа Трий.

Животът в Пъкъл и Бордъртаун продължаваше да тече и да носи по течението си и други човешки съдби: отец Мануел Лапрадо слушаше изповеди в Католическата християнска църква, докато преподобният Хейл Дженингс записваше мислите си на хартия и работеше върху неделната си проповед в Баптистката църква на Пъкъл. Сардж Денисън дремеше, излегнат в шезлонга си на верандата, лицето му от време на време трепваше от неприятните спомени, а дясната му ръка висеше надолу и потупваше невидимия Скутър по главата. Рик Джурадо нареждаше кутии в склада на железарския магазин на Коубър Роуд. В джоба му тежеше Божият гняв, а мислите му се въртяха около казаното от мистър Хамънд днес. От един високоговорител гърмеше хеви-метъл музика и огласяше Крепостта на ренегатите в края на улица „Травис“. Докато Боби Клей Клемънс и неколцина други ренегати пушеха марихуана и клюкарстваха, Гнуси и Танка лежаха на гол матрак в другата стая, отпуснали влажните си тела след секса — единствената дейност, заради която Танка сваляше футболната си каска.

Денят преваляше. Една пощенска камионетка напусна града и понесе на север към Одеса товара си от писма. Голям процент от тях бяха молби или други документи за работа, както и жалби пред роднини, целящи по-щедри привилегии при гостуване. От всички хора единствено пощенският служител чувстваше пулса на Пъкъл и можеше да види разкривения почерк на смъртта върху пликовете.

Слънцето залязваше, а електронният часовник на Първа Тексаска банка отчиташе температура от трийсет и четири градуса в пет часа и четирийсет и девет минути.

17. Бейзболният запалянко

— Знам, че линията не е кодирана — каза Роудс на дежурния офицер в базата на Военновъздушните сили в Уеб. — Нямам шифроващ апарат, нито пък време за него. Офицер съм от програмата „Синя книга“. Направете справка.

Изчакваше дежурния да провери кода му, без да остави слушалката. От кабинета се чу обичайният смях на публиката при комедийните сапунени опери — значи телевизионния канал отново беше сменен. Минаха около шест секунди и смехът секна. Чу се бейзболен коментатор, който се задържа малко по-дълго.

— Да, сър, слушам ви. — По гласа предположи, че дежурният беше млад и нервен. — Какво мога да направя за вас, сър?

— Нужен ми е транспортен самолет, който да ме чака, зареден с достатъчно гориво, за да се прекоси цялата страна, и да има осигурено предимство във въздушните коридори, защото ще определям курса във въздуха. Предупредете полковник Бъкнър, че пристигам с товар от мястото на инцидента. Искам и видеоапаратура на борда. Предполагаемото време на пристигането ми в Уеб е между два и три часа. Записахте ли?