Стингър

Оглавление

140

Тъкмо щеше да прибере пистолета, чу бавно стържене.

Настръхна и замръзна на мястото си. Шумът се повтори — приличаше на стържене на метал по бетон, — но откъде идваше, не беше сигурен. Дали беше пред него, на Трета улици, или пък зад него, на Втора? Той легна по корем в праха между двете къщи и се опита да определи посоката на звука. Мракът и мъглата си правеха шеги с него. Стърженето отначало се чуваше отпред, после отзад. Дали се приближаваше към него, или отиваше в обратна посока? Не можеше да се ориентира и от тази несигурност започна да го присвива стомахът. Каквото и да беше това, май сега се учеше да ходи и си влачеше краката или по-скоро ноктите. Хубавото беше, че се движеше бавно и тромаво. Лошото — че, изглежда, беше доста тежко.

Коди долови някакво движение през мъглата — нещо отмина с тежка стъпка скривалището му. Този път не беше перална машина. Негодникът беше жив и огромен. При движението си произвеждаше звук като от бръснарски ножчета, които стържат по дъска, и мъглата се завихряше около нето. Каквото и да беше, неумолимо се отправяше към църквата.

Коди му даде още десет секунди преднина, после скочи на крака, метна се на мотоциклета и запали двигателя. Той оглушително изрева в тясното пространство между двете къщи и Коди го пришпори към Трета улица. Добре че видя дрехите, които се подмятаха на едно въже, и се наведе тъкмо навреме, за да не се обеси. Зави наляво по Трета със свистене на гумите и се понесе като стрела на изток по Рипъблика Роуд. Продължи направо до кръстовището с Първа улица, където колите завиваха към моста. Направи ляв завой, избегна ловко един пълен с хора камион и се провря между бегълците чак до стъпалата на църквата.

Вътре Мендоза подкрепяше Палома Джурадо по пътеката между редовете. Повече от сто човека вече бяха изведени и колите тръгваха веднага щом се напълнеха. Бяха останали само две коли и пикапът на Мендоза. Беше ясно, че доста хора трябваше да се евакуират пеш.

— Вземи баба ми с теб — каза му Рик. Огледа се и видя още двайсетина възрастни мъже и жени, които не биха се справили с пътя. Неговото камаро все още се намираше пред дома му на Втора улица, но нямаше време да ходи да го взима. — Върви с тях — каза той на Миранда и махна към Мендоза.

Тя вече бе схванала какво с положението.

— Няма достатъчно място и за мен.

— Ще си намериш! Върви!

— Ами ти?

— Ще се оправя някак. Отивай, грижи се за Палома!

Тя тъкмо се канеше да последва Мендоза и баба си, когато Коди Локет се появи на пътеката между редовете. Лицето му бе посивяло от прах, с изключение на местата, където са били очилата му. Погледна я, но веднага насочи вниманието си към Рик. Миранда видя, че от неговата самоувереност и перчене няма и следа.

— Отправя се насам. Видях го на Втора улица. Не можах да го разгледам, но е наистина ОГРОМНО.

Рик видя, че на вратата Мендоза извеждаше един по един Палома и неколцина други старци. Само за две минути пикапът му щеше да е пълен.

— Казах ти „ВЪРВИ!“ — извика грубо на Миранда той.

— Оставам с теб — каза момичето.

— Как не! Хайде! — Той я хвана за ръката, но тя упорито се отскубна от него.

— Ето че пак започна да раздаваш заповеди — каза Коди.

— Ти си затваряй устата!

Рик се огледа да види някой кротал, който да му помогне, но всички бяха заминали вече. Отец Лапрадо извеждаше останалите трийсетина души навън като пастир стадото си. В далечината се чу воят на автомобилен клаксон, който ставаше все по-силен. Разбра какво означава това — Диего и Пекуин бяха видели нещо и се връщаха с максималната възможна скорост. Той си проправи път между хората на вратата и заслиза по стъпалата. Коди и Миранда го последваха.

Импалата бе спряла до бордюра и хората вече се блъскаха да се качат в нея. Някои, които бяха решили да вървят пеш, се бяха отправили на север към брега на реката. Пекуин излезе от колата веднага щом Рик се появи на улицата.

— Видяхме нещо, човече! — Пекуин сочеше на запад и ръката му трепереше. — Ей там, може би на трийсет-четирийсет метра.

— Как изглеждаше?

Пекуин поклати глава.

— Не знам! Видяхме само, че нещо се движи и веднага се изпарихме. То идва насам!

— Рик, готов съм да тръгвам. — Мендоза бе седнал зад волана на пикапа си, а до него в кабината бяха жена му и Палома. Отзад имаше още осем човека. — Доведи сестра си.

— Когато ти тръгнеш, тогава и аз — каза тя на Рик, преди той да успее да проговори. Рик погледна на запад, а после към Мендоза. Времето летеше и чудовището приближаваше.

— Тръгвай! Сам ще доведа Миранда!

Мендоза кимна, махна с ръка и подкара към моста. Колата на Диего беше така препълнена, че стържеше по паважа. Последната кола бе също така претоварена. Повече от осемдесет човека се бяха отправили на север пеш. Диего включи на задна скорост и даде газ. От ауспуха му изскочиха искри.

— Почакай, негодник такъв! — крещеше Пекуин и тичаше след него.

— Хей, Джурадо — тихо каза Коди. — Май си имаме компания.

Димната мъгла се завихряше пред настъпващото същество. Чуваше се стържене на метал в бетон. Последната кола със седем или осем човека и още двама, увиснали на вратите, даде газ и изчезна.

Фигурата изникна от дима и тромаво пристъпи напред, на слабата светлина от свещи, която струеше от прозорците на църквата.

49. Новата играчка на Стингър

Рик не можа да се сдържи и се изсмя. Цялото това бързане да евакуират хората и накрая какво излиза от мрака — един кон! Светлокафяв, едър и мускулест, но все пак просто кон. Той направи още една несигурна крачка напред, олюлявайки се, сякаш го бяха напоили с уиски.