Греховете на светците

• Предыдущая
• 14/66
• Следующая

Върна се след няколко минути и подаде на Дейна два листа.

— Това са откраднатите картини. А това е другият списък.

Тя озадачено го погледна.

— Какъв друг списък?

— На всички платна, които е притежавал Гари Уинтроп, включително онези, които убийците са оставили.

— А, да, благодаря. Признателна съм ви.

В коридора Дейна прегледа списъците. Прочетеното я смути. Тя се запъти към „Кристис“, световноизвестната акционерска къща. Снегът се усилваше и тълпите бързаха да напазаруват за Коледа и да се върнат в топлите си домове и офиси.

Управителят на „Кристис“ веднага я позна.

— Божичко! Каква чест, госпожице Евънс. С какво можем да ви помогнем?

— Имам два списъка на картини — поясни тя. — Ще съм ви благодарна, ако някой ми каже колко струват.

— Разбира се. За нас ще е удоволствие. Насам, моля…

След два часа Дейна влезе в кабинета на Мат Бейкър и каза:

— Става нещо много странно.

— Пак ли се връщаме на теорията за заговора?

— Виж сам. — Тя му подаде по-дългия от двата списъка. — Това са всички произведения на изкуството, собственост на Гари Уинтроп. Току-що бях в „Кристис“ и поисках да оценят платната.

— Хей, тук има адски скъпи неща! Ван Гог, Халс, Матис, Моне, Пикасо, Мане. — Той вдигна поглед. — И?

— А сега виж този списък. — Дейна му даде листа с откраднатите картини.

Мат го прочете на глас.

— Камий Писаро, Мари Лоренсин, Пол Кле, Морис Ютрило, Анри Лебаск. Е?

— Цената на много от платната в пълния списък е над десет милиона — бавно отвърна Дейна. — Повечето от тези в краткия списък струват най-много двеста хиляди.

Мат Бейкър премигна.

— Крадците са взели по-евтините картини, така ли?

— Да. — Тя се наведе напред. — Мат, ако са били професионални крадци, щяха да вземат също парите и бижутата. Искали са да си помислим, че някой ги е наел да откраднат само по-ценните картини. Обаче според тези списъци те не са разбирали нищо от изкуство. Тогава защо всъщност са ги наели? Гари Уинтроп не е имал оръжие. Защо са го убили?

— Искаш да кажеш, че обирът е инсценировка и действителната им цел е била да го убият?

— Не се сещам за друго обяснение.

Мат тежко преглътна.

— Хайде да помислим. Да речем, че Тейлър Уинтроп наистина е имал враг и е бил убит — защо обаче да унищожават цялото му семейство?

— Не знам — каза Дейна. — Тъкмо това имам намерение да открия.

Доктор Арманд Дойч беше един от най-уважаваните психиатри във Вашингтон, внушителен седемдесетгодишен мъж с широко чело и проницателни сини очи.

— Благодаря, че ме приехте, докторе — каза Дейна. — Идвам по много важен въпрос.

— Да?

— Предполагам, че сте чели за нещастните случаи в семейство Уинтроп?

— Разбира се. Ужасна трагедия.

— Ами ако всъщност не става дума за съвпадение? — попита Дейна.

— Какво искате да кажете?

— Че са били убити.

— Семейство Уинтроп — убити? Малко вероятно, госпожице Евънс. Много малко вероятно.

— Но възможно.

— Какво ви кара да смятате така?

— Ами… просто интуиция — призна Дейна.

— Разбирам. Интуиция. — Доктор Дойч внимателно се вгледа в нея. — Гледах репортажите ви от Сараево. Вие сте блестяща журналистка.

— Благодаря.

Психиатърът опря лакти на бюрото, наведе се напред и впи очи в нейните.

— Значи съвсем доскоро сте били на бойното поле на една ужасна война. Нали?

— Да.

— И сте съобщавали за изнасилвания, убийства…

Дейна го слушаше напрегнато.

— Очевидно сте били подложени на силен стрес.

— Да.

— Кога се върнахте? Преди половин година?

— Преди три месеца.

Той кимна. Изглеждаше доволен.

— Това време не е достатъчно, за да свикнете с мирния живот, нали? Сигурно сънувате кошмари за ужасите, на които сте присъствали, и сега подсъзнанието ви си представя…

— Не съм параноичка, докторе — прекъсна го Дейна. — Не разполагам с доказателства, но имам основания да смятам, че семейство Уинтроп са били убити. Дойдох при вас, защото се надявах да ми помогнете.

— Да ви помогна ли? Как?

— Трябва ми мотив. Какъв мотив може да има човек, за да унищожи цяло семейство?

Доктор Дойч впери очи в нея и опря върховете на пръстите си един в друг.

— Има такива прецеденти, разбира се. Вендета… отмъщение. Италианската мафия избива цели фамилии. Възможно е да се касае за наркотици. Може да е отмъщение за някаква страшна трагедия, причинена от семейството. Или пък да го е извършил маниак, без рационален мотив…

— Този случай едва ли е такъв.

— Тогава естествено остава един от най-старите мотиви на света — парите.

Парите. Дейна вече бе мислила за това.

Уолтър Колкин, шеф на фирмата „Колкин, Тейлър & Андърсън“, беше семеен адвокат на Уинтропови от повече от двадесет и пет години. Бе възрастен човек с осакатено от артрит тяло, ала с все още остър ум.

Старият юрист се вгледа в Дейна за миг.

— Казали сте на секретарката ми, че искате да разговаряте с мен за наследството на Уинтроп.

— Да.

Колкин въздъхна.

— Каква трагедия сполетя това прекрасно семейство! Невероятно.

— Разбрах, че сте се занимавали с техните юридически и финансови дела — каза Дейна.

— Да.

— Господин Колкин, през последната година да сте забелязали нещо необичайно?

Той я погледна предпазливо.

— В какъв смисъл необичайно?

— Малко е неловко, но… щяхте ли да знаете, ако някой член на семейството е бил… изнудван?

Последва кратко мълчание.

— Искате да кажете дали съм щял да зная, ако някой от семейство Уинтроп редовно е изплащал големи суми пари, така ли?

• Предыдущая
• 14/66
• Следующая