|
Оценить:
|
Греховете на светците
7
— Когато ти се прище още, само се обади — каза Рики Ъндърууд. И по-добре да побързаш, защото чувам, че скоро ще си минало.
Кемал живееше в ад от съмнения. Не вярваше на Рики Ъндърууд и все пак… Ами ако беше вярно? „Ами ако Дейна наистина ме върне? Рики има право — мислеше си Кемал. — Аз съм изрод. Защо съм й?“
Когато родителите и сестра му бяха убити в Сараево, Кемал реши, че животът му е свършил. Пратиха го в сиропиталище край Париж, където преживя истински кошмар.
В два следобед всеки петък пристигаха евентуални осиновители, които разглеждаха строените в редици момчета и момичета. С наближаването на този ден възбудата и напрежението сред децата ставаха почти непоносими. Те се измиваха и обличаха колкото може по-добре и докато възрастните минаваха край редиците, всяко дете вътрешно се молеше да го харесат.
Когато виждаха Кемал, семействата неизбежно си шепнеха: „Виж, той е без ръка“. И го отминаваха.
Това се повтаряше всеки петък, ала момчето продължаваше да се надява. Когато избираха други деца, се чувстваше унизен. „Винаги е някой друг — отчаяно си мислеше той. — Никой не ме иска.“
А ужасно копнееше да има семейство. Опитваше всичко възможно, за да го постигне. Весело се усмихваше на възрастните, за да им покаже, че е мило, дружелюбно момче. Преструваше се на разсеян, за да видят, че не го интересува дали ще го изберат и че ще имат късмет, ако го осиновят. Гледаше ги настойчиво и мислено ги умоляваше да го вземат със себе си. Ала седмица след седмица винаги избираха други и ги отвеждаха в прекрасни домове при щастливи семейства.
Дейна като по чудо промени всичко това. Тя го беше открила да живее по улиците на Сараево. След като служителите на Червения кръст го оставиха в сиропиталището, Кемал й прати писмо. За негово удивление Дейна се обади в дома и каза, че иска момчето да живее с нея в Америка. Това бе най-щастливият миг в живота му.
Сега се радваше, че никой преди това не го е избрал. Вече не беше сам на света. От все сърце обичаше Дейна, но в душата му винаги се таеше внушеният му от Рики Ъндърууд страх, че някой ден тя ще го върне в сиропиталището, в ада, от който бе избягал. Често сънуваше един и същ кошмар. Петък. Пак беше в дома. Възрастни оглеждаха децата и сред тях бе Дейна. Тя го поглеждаше, казваше: „Това грозно момченце е без ръка“, отминаваше и избираше момчето до него. Кемал се събуждаше, облян в сълзи.
Знаеше, че Дейна не иска той да се бие в училище, и правеше всичко възможно да избягва сблъсъците, но не можеше да понесе Рики Ъндърууд и неговите приятели да я обиждат. Веднага щом те осъзнаха това, обидите станаха още повече, а оттук — и спречкванията.
Рики го поздравяваше с: „Хей, приготви ли си куфара, дребосък? По сутрешните новини казаха, че мащехата ти щяла да те върне в Югославия“.
И боят започваше. Кемал се връщаше с насинени очи, но когато Дейна го питаше какво се е случило, той не можеше да й каже истината, защото се ужасяваше, че ако я изрази с думи, тя наистина ще го върне в сиропиталището.
„Когато чуе какво съм направил този път — докато чакаше в директорския кабинет, си помисли Кемал — вече наистина ще ме върне.“
Директорът мрачно из кабинета си. Кемал седеше в ъгъла.
— Добро утро, госпожице Евънс. Заповядайте, седнете.
Тя хвърли поглед към момчето и седна. Хенри взе от бюрото си голям кухненски нож.
— Един от учителите на Кемал открил това в него.
Дейна се завъртя и бясно го изгледа.
— Защо? — гневно попита тя. — Защо си го донесъл в училище?
Кемал се намуси.
— Защото нямам пистолет.
— Кемал!
Дейна се обърна към директора.
— Може ли да поговоря с вас насаме, господин Хенри?
— Да. — Той се обърна към момчето. — Почакай в коридора, Кемал.
Момчето се изправи, хвърли последен поглед към ножа и излезе.
— Господин Хенри — започна Дейна — Кемал е на дванайсет години. През повечето от тях той е заспивал с грохота на бомбени експлозии, същите бомби, които са убили майка му, баща му и сестра му. Една от тях е откъснала ръката му. Когато го открих в Сараево, той живееше в кашон на изоставен паркинг. Там имаше стотици бездомни деца, които живееха като животни. — Тя се опита да се овладее. — Бомбардировките свършиха, но децата все още са бездомни и безпомощни. Те могат да се защитят от враговете си само с нож, камък или пистолет. — Дейна затвори очи за миг и дълбоко си пое дъх. — Тези деца се страхуват. Кемал също се страхува, но е добро момче. Просто трябва да осъзнае, че тук е в безопасност. Че никой от нас не му е враг. Обещавам ви, че това няма да се повтори.
Последва дълго мълчание.
— Ако някога ми потрябва адвокат, госпожице Евънс — накрая каза Томас Хенри, — бих искал вие да ме защитавате.
Тя облекчено се усмихна.
— Обещавам.
Директорът въздъхна.
— Добре. Поговорете с Кемал. Ако още веднъж направи нещо такова, боя се, че ще трябва да…
— Ще поговоря с него. Благодаря ви, господин Хенри.
Кемал я чакаше в коридора.
— Да си вървим — лаконично каза Дейна.
— Ножът при него ли остана?
Тя не си направи труд да му отговори.
— Извинявай, Дейна — рече Кемал по пътя.
— Е, засега решиха да не те изхвърлят от училище. Виж, Кемал…
— Добре. Повече няма да нося ножове.
Когато се прибраха, Дейна каза:
— Трябва да се върна в студиото. Детегледачката ще пристигне всеки момент. Довечера ще трябва хубавичко да си поприказваме.
След края на вечерната емисия Джеф се обърна към Дейна и каза:
— Изглеждаш притеснена, скъпа.
— Така е. Заради Кемал. Не знам какво да правя с него, Джеф. Днес пак ме вика директорът. Освен това напуснаха още две икономки.
