|
Оценить:
|
Греховете на светците
8
— Той е страхотно хлапе. Просто има нужда от време да загрее.
— Възможно е. Джеф?
— Да?
— Надявам се, че не съм допуснала ужасна грешка, като го доведох тук.
Кемал я чакаше.
— Седни — каза тя. — Трябва да поговорим. Крайно време е да започнеш да се подчиняваш на правилата и да престанеш със сбиванията в училище. Знам, че другите момчета те тормозят, но все някога трябва да се разбереш с тях. Ако продължиш да се биеш, господин Хенри ще те изхвърли от училище.
— Не ми пука.
— На мен обаче ми пука. Искам да имаш бъдеще, което не е възможно без образование. Господин Хенри прави компромис, но…
— Майната му.
— Кемал! — Дейна импулсивно го зашлеви през лицето.
И мигновено съжали. Кемал я зяпна смаяно, скочи, избяга в кабинета и затръшна вратата.
Телефонът иззвъня. Дейна вдигна слушалката. Обаждаше се Джеф.
— Дейна…
— Скъпи, аз… аз… в момента не мога да разговарям. Прекалено съм разстроена.
— Какво се е случило?
— Кемал. Невъзможен е!
— Дейна…
— Да?
— Постави се на негово място.
— Какво?
— Помисли. Обичам те. Ще ти се обадя по-късно.
„Да се поставя на негово място ли? Това е глупаво — каза си Дейна. — Откъде мога да зная какво изпитва Кемал? Аз не съм дванайсетгодишно сираче с една ръка, преживяло всички ужаси на войната.“ Тя стана, отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. Преди да пристигне Кемал, Джеф често оставаше да спи в апартамента, затова част от дрехите му бяха тук: панталони, ризи и вратовръзки, пуловер и спортно сако.
Дейна извади някои от тях и ги остави на леглото. Съблече се, взе гащетата на Джеф и започна да ги обува с лявата си ръка. Изгуби равновесие и падна. Трябваха й още два опита, за да успее. После взе една от ризите и се опита да я облече отново само с една ръка. Отне й цели три минути. Наложи се да седне на леглото, за да обуе панталона. Едва успя да вдигне ципа. Пуловерът й отне още две минути.
Седна да си поеме дъх. Ето какво преживяваше Кемал всяка сутрин. И това беше само началото. Трябваше да се къпе, да си мие зъбите и да се реши. Ами миналото му? Ужасите на войната, смъртта на родителите му, сестра му и приятелите му…
„Джеф има право — помисли си тя. — Прекалено бързам. Той се нуждае от време, за да свикне. Никога няма да го изоставя. Баща ми ни заряза с майка ми й аз никога не му го простих. Трябва да има тринайсета Божа заповед: Не напускай онези, които те обичат.“
Докато отново се преобличаше, се замисли за текстовете на песните, които Кемал постоянно слушаше. Дисковете на Бритни Спиърс, „Бакстрийт Бойс“, „Лимп Бизкит“. „Не искам да те изгубя“, „Имам нужда от теб тази нощ“, „Докато ме обичаш“, „Просто искам да съм с теб“, „Нуждая се от обич“.
Всички бяха за самота и копнеж.
Тя взе бележника на Кемал. Наистина, по повечето предмети той имаше слаби оценки, но имаше отличен по математика. „Този отличен е най-важен — помисли си Дейна. — Там Кемал наистина е блестящ. Там има бъдеще. Ще поработим по другите оценки.“
Влезе в кабинета. Момчето лежеше със затворени очи на леглото си. По бледото му лице се стичаха сълзи. Дейна го погледна за миг, после се наведе и го целуна по бузата.
— Много съжалявам, Кемал — прошепна тя. — Прости ми.
„Утрото е по-мъдро от вечерта.“
Рано на следващата сутрин Дейна заведе Кемал при известния доктор ортопед Уилям Уилкокс. След прегледа лекарят помоли момчето да почака в коридора и й каза:
— Госпожице Евънс, поставянето на протеза струва двайсет хиляди долара, а Кемал е едва дванайсетгодишен. Тялото му ще продължава да расте до седемнайсет-осемнайсет години. На всеки няколко месеца ще му трябва нова протеза. Това просто не е практично.
Сърцето на Дейна се сви.
— Разбирам. Благодаря ви, докторе. Навън каза на Кемал:
— Не се безпокой, миличък. Ще намерим начин.
Остави го в училище и се запъти към студиото. На няколко преки от УТН мобифонът й иззвъня.
— Ало?
— Дейна, Мат се обажда. По обед в полицията ще има пресконференция за убийството на Уинтроп. Искам да я отразиш. Ще ти пратя оператор. Историята се разраства с всяка минута, а ченгетата нямат абсолютно никакви улики.
— Ще отида, Мат.
— На втора линия ви търси кметът — съобщи секретарката на началника на полицията Дан Бърнет.
— Предай му, че разговарям с губернатора — изсумтя той и каза в слушалката: — Да, господин губернатор. Знам… Да, господин губернатор. Мисля… Сигурен съм, че можем… Веднага Щом… Ясно. Дочуване, господин губернатор.
— На четвърта линия е шефът на пресслужбата на Белия дом.
Така продължаваше цяла сутрин.
По обед заседателната зала в Общинския съвет на Индиана Авеню 300 в центъра на Вашингтон беше претъпкана с представители на медиите. Бърнет влезе и се запъти към подиума.
— Тишина, моля. — Той изчака. — Преди да отговоря на въпросите ви искам да направя изявление. Жестокото убийство на Гари Уинтроп е огромна загуба не само за всички нас, но и за света, и следствието ще продължи до разкриването на виновниците за това ужасно престъпление. Очаквам въпросите ви.
Един от репортерите се изправи.
— Господин Бърнет, полицията има ли някакви улики?
— Към три часа през нощта са видени двама мъже да товарят бял бус в отбивката пред дома на Гари Уинтроп. Действията им изглеждали подозрителни и свидетелят записал регистрационния номер. Колата се оказа крадена.
— Полицията знае ли какво е взето от къщата?
— Липсват десетина ценни картини.
— Нещо друго?
— Не.
— Пари и бижута?
— Бижутата и парите са непокътнати. Крадците са се интересували само от картините.
