Выбери любимый жанр

Оценить:

Реликвата

Оглавление

106

„Ето още един“ — прошепна друг глас. — „Виждаш ли го? Лежи сред онези динозаври.“

Последва щракане, дрънкане на оръжия и задъхано пъхтене.

„Червен седем, покривай изтеглянето ни. Няма друг изход.“

„Може да е още тук“ — прошепна някой.

„Това ни е предостатъчно!“

Кокалчетата на ръцете на Кофи побеляха. Защо не приключат с това нещо, по дяволите? Тези типове бяха компания от дърти моми.

Отново чу дрънчене на метал.

„Нещо се движи! Ей там!“

Гласът прозвуча толкова силно, че Кофи подскочи. Последвалата пукотевица от автоматична стрелба заглъхна в атмосферни смущения от претоварването на честотата.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — заповтаря Кофи.

Чу нечий писък и връзката отново се изгуби. Избухна насечена стрелба, последвана от тишина. След това нещо издрънча. Какво? Пръснати кости от динозаври по мраморния под?

Кофи изпита неочакван прилив на облекчение. Каквото и да беше, вече е мъртво. Нищо не би могло да оцелее след стрелбата, която беше чул току-що. Кошмарът беше приключил. Той се отпусна в един стол.

„Червен четири! Хоскинс! Мамка му!“ — чу се крясъкът на командира.

Стакатото на насечена стрелба заглуши гласа му и отново нахлуха атмосферните смущения. Или нечий писък?

Кофи се надигна и се обърна към агента до него. Понечи да каже нещо, но от устата му не излезе звук. В очите на агента прочете собствения си ужас.

— Червен едно! — изкрещя в микрофона Кофи. — Червен едно! Чуваш ли ме?

Отговори му все същото припукване.

— Обади се! Чуваш ли ме? Някой чува ли ме!

Премести като обезумял на честотата на екипа в Небесната зала.

„Сър, в момента изваждаме последния труп — обади се някой от медицинския екип. — Хората от спецекипа току-що качиха доктор Кътбърт на покрива. Преди малко чухме стрелба горе. Трябва ли да евакуираме още някого?“

— Моментално се измъквайте! — изкрещя Кофи. — Спасявайте си задниците! Изтеглете се светкавично и издърпайте въжената стълба!

„Сър, а другите от спецекипа? Не можем да ги оставим така…“

— Мъртви са! Ясно ли ти е? Това е заповед!

Той остави радиото и се отпусна назад. Погледна отчаяно през прозореца — камионетка от моргата се придвижваше на бавна скорост към масивната сграда на музея.

Някой го потупа по рамото.

— Сър, агент Пендергаст иска да разговаря с вас.

Кофи поклати бавно глава.

— Не. Не искам да разговарям с това шибано копеле, ясно ли е?

— Сър, той…

— Не ми споменавай повече името му.

Един агент отвори задната врата и влезе. Униформата му беше подгизнала от дъжда.

— Сър, в момента изваждат мъртъвците.

— Кой? За кого говориш?

— Хората от Небесната зала. Седемнайсет трупа, нито един оцелял.

— Кътбърт? Този, когото измъкнахте от лабораторията? Излезе ли?

— Току-що го спуснаха на улицата.

— Искам да говоря с него.

Кофи излезе навън и притича покрай пункта за бърза помощ. Мозъкът му не можеше да го побере. Как е възможно спецекипът да се окаже така безпомощен?

Приближиха се двама медицински работници с носилка.

— Ти ли си Кътбърт? — попита вцепенения мъж в нея.

Човекът зашари наоколо с помътен поглед.

Един лекар избута Кофи и разкъса с рязък жест ризата на Кътбърт, после огледа лицето и очите му.

— Има кръв — каза той. — Ранен ли сте?

— Не знам — отговори Кътбърт.

— Дишане трийсет, пулс сто и двайсет — съобщи единият от медицинските работници.

— Добре ли сте? — попита лекарят. — Това вашата кръв ли е?

— Не знам.

Лекарят огледа набързо краката на Кътбърт, опипа ги, опипа и слабините му и накрая врата му. След това се обърна към санитарите.

— Откарайте го за преглед.

Двамата затикаха носилката.

Кофи забърза отстрани.

— Кътбърт! Видя ли го?

— Видя ли го? — повтори Кътбърт.

— Видя ли шибаното същество!

— То знае — каза Кътбърт.

— Какво знае?

— Знае какво се случва, знае точно какво се случва.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— То ни мрази — каза Кътбърт.

Двамата санитари отвориха вратата на една от линейките. Кофи извика:

— Как изглежда?

— Очите му излъчват тъга — каза Кътбърт. — Безпределна тъга.

— Полудял е — измърмори Кофи на себе си.

— Няма да го убиете — спокойно и убедено добави Кътбърт.

Вратата на линейката се затвори с трясък.

— Няма да го убия, мамка му! — изкрещя Кофи след отдалечаващата се линейка. — Майната ти, Кътбърт! Няма да го убия, мамка му!

57

Пендергаст свали радиостанцията и погледна Марго.

— Съществото току-що ликвидира няколко души от спецекипа. Доктор Райт също, доколкото можах да чуя. Кофи изтегля всички и не отговаря на повикванията ми. Изглежда смята, че вината е изцяло моя.

— Той трябва да чуе! — изрева Фрок. — Сега вече знаем какво да направим. Трябва само да влязат тук с мощни прожектори!

— Разбирам какво става — продължи Пендергаст. — Дошло му е в повече и търси изкупителни жертви. Не можем да разчитаме на съдействие.

— Господи! — възкликна Марго. — Доктор Райт… — Тя закри устата си с ръка. — Ако планът ми беше успял… ако бях обмислила всичко, тези хора може би щяха да са живи.

— И вероятно лейтенант Д’Агоста, кметът и всички останали там долу щяха да са мъртви — добави Пендергаст. Той огледа коридора. — Моето задължение в момента е да изведа вас двамата на сигурно място — продължи той. — Вероятно трябва да тръгнем по маршрута, който предложих на Д’Агоста. При положение че тези чертежи не са го заблудили, разбира се. — Той погледна към Фрок. — Не, не мисля, че това ще свърши работа.