Реликвата

Оглавление

115

Пендергаст най-после се усмихна и само промълви:

— Успяхме!

От усмивката му Гарсия разбра, че петната по тях не бяха от собствената им кръв.

— К-как…? — заекна той.

Двамата пристъпиха покрай него в стаята. Изправени под тъмната схема на музея, няколко мъже ги гледаха втренчено, вцепенени от ужас и изумление.

Пендергаст насочи лъча на фенерчето към един от столовете.

— Седнете, госпожице Грийн — предложи той.

— Благодаря — кимна Марго и миньорската лампа над челото й се олюля. — Това се казва кавалер.

Пендергаст също седна.

— Някой има ли кърпа? — попита той.

Алън пристъпи напред и извади кърпичка от джоба си.

Пендергаст я подаде на Марго, тя изтри кръвта от лицето си и му я върна. Той също избърса грижливо лицето и ръцете си.

— Безкрайно съм ви задължен, господин…

— Алън. Том Алън.

— Господин Алън.

Пендергаст подаде окървавената кърпа на Алън, който понечи да я напъха обратно в джоба си, но се отказа, пусна я на пода и погледна Пендергаст.

— Мъртво ли е? — попита той.

— Да, господин Алън. Абсолютно мъртво.

— Убихте ли го?

— Двамата го убихме. По-точно госпожица Грийн го уби.

— Наричайте ме Марго. Господин Пендергаст беше този, който стреля.

— О, Марго, но вие ми казахте къде да насоча изстрела! Никога не би ми хрумнало. На всички едри зверове — лъвове, бизони, слонове — очите са разположени странично и когато нападат, не можеш да се прицелиш в тях. Такъв изстрел е просто невъзможен.

— Това същество — обясни Марго на Алън — има лице на примат. Очите са разположени отпред и зрението му е стереоскопично. Единственият пряк път към мозъка поради невероятно плътния череп. Успееш ли да улучиш окото му, започва да се върти в кръг, докато се изтощи и рухне.

— Убихте го с изстрел в окото? — недоверчиво попита Гарсия.

— Щях да го улуча няколко пъти — отговори Пендергаст, — но беше прекалено силно и разгневено. Все още не съм го огледал подробно — мисля да го направя, след като мине достатъчно време, — но със сигурност мога да кажа, че никакъв друг изстрел не би могъл да го спре навреме.

Пендергаст намести възела на вратовръзката си с тънките си пръсти — неуместна изтънченост, помисли си Марго, имайки предвид кървавите петна и парчетата сивкава плът по бялата риза. Никога нямаше да забрави гледката на пръсналия се през разрушената очна кухина мозък на звяра — едновременно ужасяваща и прекрасна. Всъщност тъкмо очите му — излъчващи вцепеняваща ярост — бяха причина за внезапно хрумналата й отчаяна идея, докато отстъпваше назад, сякаш за да се скрие от задушаващата воня и смрадливото му дихание.

Неочаквано сграбчи лицето си, разтърсена от конвулсивни гърчове.

Пендергаст кимна на Гарсия да свали униформеното си яке, което наметна върху раменете й.

— Успокойте се, Марго — тихо каза той, прикляквайки до нея. — Всичко приключи.

— Трябва да изведем доктор Фрок — помръдна посинелите си устни тя.

— След малко, след малко — успокоително добави Пендергаст.

— Да докладваме ли? — попита Гарсия. — В батерията е останала енергия за още едно съобщение.

— Да. И трябва да изпратим спасителен екип за лейтенант Д’Агоста — добави Пендергаст. И се навъси. — Това вероятно означава, че ще разговаряме с Кофи.

— Вероятно не — отговори Гарсия. — Очевидно са сменили командването.

Пендергаст повдигна едната си вежда.

— Наистина ли?

— Наистина. — Гарсия му подаде радиостанцията. — Някой си агент Слейд твърди, че е поел командването. — Защо не му поднесете почитанията си?

— Както желаете — съгласи се Пендергаст. — Радвам се, че не е специален агент Кофи. Ако беше той, боя се, че бих го наругал. Реагирам твърде невъздържано на обиди. — Той тръсна глава. — Много неприятен навик, от който не мога да се отърва.

62

Четири седмици по-късно

Когато влезе, Марго завари Пендергаст и Д’Агоста в кабинета на Фрок. Пендергаст съсредоточено оглеждаше нещо върху една ниска масичка, а до него Фрок му говореше оживено. Явно отегчен, Д’Агоста крачеше из кабинета, сякаш не можеше да си намери място, от време на време вземаше в ръка по някой предмет, за да го огледа, и отново го оставяше на мястото му. Латексовата отливка на нокътя стърчеше върху бюрото на Фрок като някакво кошмарно преспапие. Поръчаната от Фрок огромна торта в чест на предстоящото заминаване на Пендергаст беше поставена в средата на огрения от слънчева светлина кабинет и бялата й глазура беше започнала да омеква.

— Последния път си поръчах супа от раци и беше наистина забележителна — говореше Фрок, сграбчил Пендергаст за лакътя. — О, Марго! — възкликна той, завъртайки количката си. — Елате да хвърлите едно око.

Марго прекоси стаята. Пролетта най-после властваше над града и тя зърна през сводестия прозорец ширналата се синева на река Хъдсън, която се носеше на юг, блещукайки под ярките слънчеви лъчи. Минувачите крачеха забързани по алеята под прозореца.

Върху ниската масичка до варовиковата плоча със следи от изкопаемо беше поставена огромна отливка от крака на съществото. Фрок огледа възторжено двата отпечатъка.

— Ако не е от същото семейство, със сигурност е от същия разред — обяви той. — При това съществото действително имаше по пет пръста на задните крака. Още една прилика със статуетката Мбун.

Марго се приведе, за да ги огледа по-отблизо, но не забеляза кой знае каква прилика.

— Фрактална еволюция? — предположи тя.

Фрок я погледна.

— Възможно е. Но са необходими пространни филогенетични анализи, за да се установи с положителност. — Той направи гримаса. — Естествено, това не е възможно, след като властите отмъкнаха останките с Бог знае каква цел.